Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Фарад’н отново сви рамене. Маскираната фигура го изнервяше и той погледна към Тйеканик, който остана на мястото, където бе спрял; сега гледаше втренчено към фонтана със скръстени ръце.

— Нека чуя съня ти — настоя старият мъж.

Фарад’н пое дълбоко въздух и започна да разказва. Поолекна му, когато навлезе в същината. Разказа за водата, течаща нагоре в кладенеца, за световете, които като атоми танцуваха в главата му, за змията, превърнала се в пясъчен червей и избухнала в облак от прах. Когато стигна до змията, откри с изненада, че е необходимо да положи известно усилие. Някаква много силна неохота му пречеше и това го ядоса.

Старецът остана невъзмутим, след като Фарад’н най-сетне спря да говори. Черната маска от тънка материя леко се поклащаше от неговия дъх. Фарад’н зачака. Мълчанието продължи.

— Е, няма ли да разтълкуваш съня ми? — запита принцът.

— Вече го сторих — отговори другият, а думите му сякаш идваха от много далече.

— И какво? — Фарад’н чу пискливия си глас, в който не бе скрито нищо от напрежението, породено от съня.

Възрастният човек продължаваше да мълчи невъзмутимо.

— Хайде, говори!

— Вече казах, че го разтълкувах — рече старецът. — Не съм се съгласявал да ти предавам какво видях.

Дори Тйеканик не можа да се сдържи — отпусна ръцете си, вече свити в юмруци, и скръцна със зъби:

— Какво?

— Не съм казвал, че ще разкривам моето тълкуване — повтори старият човек.

— Още пари ли искаш? — попита Фарад’н.

— Не съм искал да ми плащате, когато ме доведохте тук.

Хладната горделивост в отговора му посмекчи гнева на принца. Все пак старецът бе смел човек. Не можеше да не разбира, че смъртта би могла да последва неговото неподчинение.

— Позволи ми, принце — изпревари Тйеканик думите на Фарад’н. — Ще ни кажеш ли, гадателю, защо не искаш да разкриеш своето тълкувание?

— Да, господари мой. Самият сън ми говори, че няма никакъв смисъл да обяснявам разказаното.

Фарад’н не се сдържа:

— Да не намекваш, че вече знам какво е значението на моя сън?

— Може би, господарю, но не в това е същината на въпроса.

Тйеканик приближи и застана до Фарад’н. И двамата се вторачиха във възрастния човек.

— Обясни думите си — рече Тйеканик.

— Така е, хайде — допълни Фарад’н.

— Ако трябваше да говоря за твоя сън, да тълкувам тези неща с водата и прахта, със змиите и червеите и да правя анализ на атомите, които танцуват в главата ти, както и в моята… Ех, могъщи ми господарю, моите думи щяха само да те объркат и ти щеше да настояваш, че има някакво недоразумение.

— Не те ли е страх, че думите ти могат да ме разгневят? — попита Фарад’н.

— Господарю! Ти вече си ядосан, и то много.

— Може би го правиш, защото не ни вярваш? — обади се Тйеканик.

— А, туй беше много близко до целта, господарю. Не вярвам и на двама ви, понеже простичката истина е, че вие самите не си вярвате един на друг.