Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
— Така ли? — попита тя с дълбок скептицизъм.
— Да. Ще бъде прекрасно. Ще направиш всичко, каквото каже този човек.
— Да не би този човек да е висок, мургав и симпатичен?
Той продължи да се вглежда.
— Да. Определено е висок и… не изглежда зле! Но… — Поклати глава и се намръщи. — Не е много мургав. По-скоро… не знам. Ирландец или нещо подобно. Сини очи. Златно сърце. Никога на споменава Копървик. Нещо подобно.
— Започвам да схващам.
— Има и още нещо. Тази линия е невероятно подробна. Оказва се, че този човек е сантиментално привързан към колата си, която би трябвало отдавна вече да е продал.
— Да не би колата да е сааб? — изкикоти се тя. — Просто питам.
Той се взря в дланта й.
— Да, мисля, че е сааб! Изумително. Трябва да опиташ и ти това! Не ти трябва дори и ръка, с която да работиш, защото, Боже мой, ти си толкова естествена.
Отидоха в „При Боб“ за сладолед. Разговорът се прехвърли върху семействата. Нейното не можеше да бъде по-различно от неговото — фамилията й можеше да бъде проследена чак до първите заселници в Ню Ингланд. Беше пълна с учени и банкери от „Уолстрийт“.
— Много време отделяха, за да организират благотворителни балове. Това даваше възможност на майка ми да харчи много пари за дрехи и да не се чувства гузна.
— Това значи са легендарните „стари пари“.
— Донякъде „стари“, но не толкова легендарни. Дядо ми е направил удар по време на депресията. Вложения и телефонни обаждания. Обаждал се е и влагал. А твоето семейство?
— Всъщност… нямам семейство. Искам да кажа, не в истинския смисъл на думата.
Ани се намръщи.
— Всеки има семейство.
— Имам някакви лели и братовчеди, но не се срещам с тях. Нямам братя и сестри. Майка ми умря, с баща ми не поддържаме връзка.
— Това е тъжно.
— Не толкова. Не и ако познаваш Стареца.
Вървяха пеша до къщата й. Бе станало по-хладно и на хоризонта се задаваше гръмотевична буря. Сега тя се държеше по-отпуснато, от време на време се подпираше на него и докосваше ръката му, за да подчертае нещо.
Сам се учудваше на сдържаността си. Нито дума за Копървик, освен веднъж, и то на шега. Когато стигнаха до вратата й, тя замънка някаква покана към него да влезе: „Мога да направя кафе“, но той отказа. Ако влезеше, едва ли щеше да удържи ръцете си далеч от нея. А това или би било прекрасно, или би означавало неприятност.
Така че постояха на прага за няколко неловки мига. Накрая той каза:
— Беше чудесно. Ще ти се обадя. — Вдигна ръка за поздрав, обърна се и тръгна по стълбите към сааба си.
Докато пътуваше към къщи, слушаше джаз по радиото и мислеше за вечерта с Ани Адеър. Знаеше, че неговата сдържаност ще се изплати, но не знаеше какво ще бъде заплащането. Самият той Ани ли искаше, или Копървик? Не беше сигурен. Тя го привличаше, но от друга страна — много жени го привличаха. И все пак — все пак не беше просто привлечен. Харесваше я. Беше толкова сладка, и умна, и забавна…
Искаше и двете неща: Ани и Копървик. Копървик и Ани.
Без значение в какъв ред.
През следващата седмица Франк получи официални отговори от няколко учреждения, потвърждаващи, че са получили запитванията му, позоваващи се на Закона за свободата на информацията. Малко по-късно получи и още един отговор, които бе по-тежък.
Пакетът, който дойде от Националната научна фондация, бе дебел почти два сантиметра и още преди да го отвори, той знаеше, че материалът в него ще бъде истинско разочарование. В противен случай нямаше да го обработят и да му го изпратят толкова бързо.
Все пак се налагаше да го прочете, защото както се казва в един блус: „Човек никога не знае, нали?“
Седна на кухненската маса, отвори плика и откри в него шестдесет страници документи. Първият бе придружително писмо, в което се казваше, че приложеното се смята за пълен отговор на запитването му и не следва да очаква продължение. Към това бяха приложени две страници, в които се обясняваха различните изключения, които допуска Законът за свобода на информацията.
Останалите петдесет и седем страници съдържаха главно оригиналното предложение за отпускане на субсидия, което Киклайтър и Адеър бяха отправили към ННФ — преди около две години. Франк прегледа предложението от първата му страница до приложенията, но не откри нищо, което вече да не бе виждал.
Останаха три листа.
Първият бе писмо за отказ, написано на бланка на ННФ. Адресирано до доктор Киклайтър, то бе с дата 11 януари 1997 г. и започваше по следния начин: