Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
— Много ви благодаря — каза тя и тръгна в показаната посока. Откъде накъде трябваше да знае, че не се произнася по начина, по който е написано? Родео. Като Роде-о. Нали това все пак беше Западът!
Жените те преценяват повече от мъжете, макар че мъжете преценяват по различен начин. Освен хомосексуалистите, които преценяват както жените. Това, че имаш бебе, не променя много нещата за начина, по който те гледат мъжете. Всъщност тя изпитваше приятно усещане от одобрителните погледи, които й хвърляха. След раждането бе отслабнала и сега с тези лъскави дрехи изглеждаше добре. Дори фигурата й бе станала по-добра, след като гърдите й бяха наедрели от кърменето. По-добре от имплантация. А и Стивън беше толкова сладък, че хората просто не можеха да отлепят очи от тях двамата.
Чувстваше се така добре, че почти й се искаше това да е истинският й живот. Като ходеше по Родео Драйв и буташе бебето в новата му количка, с удоволствие разглеждаше витрините. Прозорците им бяха идеално чисти, а стъклата не просто прозрачни, а сякаш невидими. Магазините бяха толкова скъпи, че в половината от тях трябваше да си направиш предварителна заявка, само за да влезеш. Всичко беше изложено, сякаш е нещо свещено. Имаше очила на въртящи се поставки, така че да можеш да ги видиш от всеки възможен ъгъл, сякаш са скъпоценни камъни. И една витрина с чантичка. Само една чантичка. Това беше всичко!
Всичко светеше и блестеше, дори и хората.
Сузана спря и се загледа в отражението си във витрината. И какво? Тя си пасваше тук. Наистина си пасваше, защото изглеждаше като съпруга на някой продуцент или нещо такова. Или може би самата тя е продуцент, излязла с бебето си, за да си купи обици и килими.
Чувстваше се добре.
Фактически, чувстваше се толкова добре, само като се разхождаше, че започна да се чувства виновна. Соланж обаче лично й бе начертал маршрута на компютъра. Картите й показваха какви автобуси трябва да вземе и през какви квартали трябва да мине. Всичко останало зависеше от нея. Тя можеше да сложи където си поиска крушките — в автобус, в боклукчийска кофа, на паркинг — стига да е правилният квартал.
Така трябваше да бъде, ако искаха да установят резултатите. Освен това всички квартали бяха шикозни, защото… кой използваше най-много пари, кой причиняваше най-много щети?
Това бе коремът на чудовището — точно тук. Соланж го наричаше „енергийния Център“, или може би не точно така, но нещо подобно. „Енергийният център на очевидната консумация“. Точно тук — на Родео Драйв.
Ро-дей-о Драйв.
С последната крушка — бяха направили само десетина — спря на тротоара пред „Би Джанс“. Намести чадърчето, което пазеше сянка на Стивън, след това бръкна в торбата, извади крушката и внимателно я постави на улицата близо до тротоара, където някоя кола със сигурност щеше да я строши.
Няколко души вървяха срещу нея и се смееха високо. Имаха големи бели зъби и хищнически погледи, които за миг я изкушиха да настъпи крушката още сега. Не го направи обаче. Не защото щеше да се разболее, а защото имаше обувки на високи токове, които струваха 192 долара в „Джоан и Дейвид“ и трябваше да бъдат върнати.
Което значеше, че трябва да ги пази.
12.
Вашингтон
17 април 1998
Беше средата на април и в града сияеше пролетта.
След като се върна от Санта Фе, Франк откри, че зимата си е отишла и пейзажът се е променил. Улиците, парковете и градинките бяха осеяни с разцъфнали лалета и азалии. Изглеждаше, че всички дървета са цъфнали.
След като влезе в апартамента си, той хвърли куфара на леглото, облече тениска и шорти и излезе да потича, за да възстанови мускулите си след дългия полет. Тичаше през Рок Крийк Парк, като се придържаше към велосипедната алея. На около половин километър, близо до Зоологическата градина, черната асфалтова алея бе обсипана с паднали от черешите цветчета. Поривите на вятъра навяваха дъжд от венчелистчета, които падаха като конфети. „Какъв ти Париж!“ — помисли си той. Няколко седмици през пролетта Вашингтон беше най-красивият град на света.
Може би пък просто само така му се струваше, защото беше прекарал последните две седмици в пикапи, мотаейки се из пустинята, където нямаше нищо освен прах и камъни. Дори един-единствен лилав храст там изглеждаше като чудо.
Движеше се заедно със служителите от здравеопазването, които се опитваха да спрат разпространението на вируса Ханта в района на Четирите ъгъла. Засега бяха регистрирани само два случая, и то географски отдалечени на повече от сто километра, но при вирус, който убива седемдесет процента от заразените, никой не искаше да поема рискове.