Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
В някои случаи домакинствата, които проверяваха, се намираха в резервати, в други случаи — извън тях.
Но при всички случаи бе доста сложно да се вземе разрешение за поставяне на капани, за кръвни проби или за оглед на домовете.
— Искате да проверите къщата ми за лайна на мишки? Кои, по дяволите, сте вие?
— Опитваме се да предотвратим избухването на епидемия, подобна на онази от 93-та.
— Значи мишките… Те ли я предизвикват?
— Да. По някакъв начин. Става въпрос за вирус, а мишките го разпространяват.
— А-ха. И как се казва този вирус?
— Sin Nombre.
— Така ли се казва? Безименен вирус?
— Точно така.
— Будалкате ме…
Някой хора си спомниха 93-та. Треската, паниката, умиращите. Те знаеха за Sin Nombre повече, отколкото биха искали, и наименованието не им се струваше смешно. Тези обаче, които не бяха били там по онова време или пък не бяха обърнали внимание, се дразнеха от името. Погледът им казваше: „Махайте се! Трябва да измислите нещо по-добро от това — някаква болест която дори няма име.“
Други реагираха подозрително.
— Искате да вземете проби за антитела? Ако говорите за СПИН, направо си го кажете, само не ми пробутвайте тези глупости за Sin Nombre.
В края на краищата хората от здравеопазването постигнаха това, което искаха, и нямаше истинска епидемия — само два случая. Все пак това беше интересно и историята — лесна за написване. Още по-важното бе, че Коу щеше да е доволен и щеше да му остави достатъчно време да се занимава с историята, от която всъщност се интересуваше.
Взе си душ, след това седна на компютъра и изчисли разходите си. Отпечата ги на една страница и я сложи в плик заедно със сметките. Щеше да ги изпрати на Дженифър още утре сутринта.
Извади флопидиска от лаптопа си, постави го в компютъра и копира всички файлове от пътуването. Нарече ги Nombre 1 и след като изчете всичките бележки, създаде нов файл — Nombre 2. Работи около час, но накрая не издържа — беше пролет и просто му се искаше да излезе навън.
Копира файловете на флопидиска, загаси компютъра и отиде в кухнята. Отвори хладилника и погледна в дъното му за кутията с дискети, която държеше зад млякото. Даваше си сметка, че това е малко странна практика — да си държиш архивите по този начин, но поне беше ефективна. Хладилникът бе хладен, но не замразяваше. И което беше най-важното — беше изолиран. Ако имаше пожар, архивът му щеше да оцелее.
Късно следобед, когато слънчевите лъчи едва се промъкваха през прозорците, вдигна телефона и се обади на Ани Адеър.
— Ало?
— Франк Дейли съм.
— А! — Пауза — Здрасти.
Между двете възклицания — „а“ и „здрасти“, гласът й се промени, снижавайки се от ентусиазъм до предпазливост.
Около минута говориха за това-онова. Как е той. Как е тя. Получила ли е материала, който й е изпратил? За грипа?
— О, да! Беше добър. Впечатлена съм.
Мина известно време, но той продължи:
— Мислех си, знаеш ли — можем да излезем да хапнем по нещо.
— Не знам — каза тя. — Не ми се струва много добра идея.
— Защо не?
— Защото… защото все още не мога да говоря с теб.
— Но ти го правиш! В момента говорим.
— Знаеш какво имам предвид. Искам да кажа… за Копървик. За Хамерфест.
— Затова ли мислиш, че ти се обаждам?
— Да.
— Господи, а някои говорят за подозрителни хора! Копървик! Мислиш, че искам да говорим за Копървик?
— Аха.
— Е, добре де, Копървик… Ще ти кажа следното — ако ти обещая да не говоря за нищо от това?
— Няма да повярвам. Ти ми изглеждаш… настойчив.
— „Настойчив“? Аз? Не. Не съм „настойчив“. Гладен съм. А ако обещая? Ако се закълна?
Кръшен смях му показа какво мисли тя по въпроса.
— Добре де, виж какво ще ти кажа! Ще се закълна върху цяла купчина Библии.
Лек кикот.
— Какво ще кажеш? Библии! Цял куп.
— Не ми изглеждаш много религиозен.
— Добре де… права си. Не съм. Какво ще кажеш за „Дъгата на гравитацията“? „Анатомия“ на Грей? Само посочи книгите, аз ще ги сложа една върху друга и ще се закълна!
Тишина от другата страна на линията. След това:
— Но… — Въздишка. — Знам, че искаш да знаеш нещо повече за експедицията. Ако бях на твое място, и аз щях да искам да знам.
— Вярвай ми. Направих статията. Ти я прочете. Сега съм тръгнал към по-големи и по-добри зарази.
— Какво например?
— Sin Nombre. Току-що се връщам от Ню Мексико.
— Наистина?
Като промени гласа си така, че да добие професионалното звучене на радиоговорител, той започна да чете от екрана на компютъра си: