Конниците на Апокалипсиса

Но дори мисълта за баща му, от когото цял живот се бе опитвал да се дистанцира, не можеше да го спре да работи върху Ани Адеър. Когато тя се върна, той се наведе и хвана едната й ръка. Имаше кратък момент на неловкост, в който тя инстинктивно се опита да се отдръпне, но той я задържа.

— Чакай малко — каза. — Не ставам нахален. Искам само да видя дланта ти.

— Защо? — попита тя, изпълнена с подозрение, че може би иска да й се присмее.

— Да ти предскажа бъдещето.

— Не ставай глупав — каза тя, но ръката й остана в неговата.

Той погали дланта й, а след това всеки пръст.

— Значи не вярваш, че мога да предскажа бъдещето?

— Не.

— Не е вярно. Мога.

Тя се изкикоти.

— И къде придоби тази способност? В училище?

— Много те моля — заяви той с официален тон. — Ние не го наричаме „училище“. Това е Американският колеж по хиромантия. В училище могат единствено да те научат да различаваш кокосов орех от фурма.

Смях.

— Не, не съм го завършил. Писах обаче статия в едно списание за един хиромант.

— Сериозно?

— Да. Виждала си рекламите, нали? Те обикновено са една голяма червена ръка с изписани върху нея цифри и задължително се поставят върху прозореца на малка бяла къща, близо до магистралата, най-често разположена между работилница за ремонт на плочки и живарници за риба. Винаги съм се чудел кой ходи на такива места.

— Хора, които искат прясна риба или да си поправят плочките.

— И всички с длани — съгласи се Франк. — Във всеки случай, отидох при някоя си мадам Рурак — оракулът на Хайатстаун. С нейно разрешение говорих с някои от клиентите й. Оказа се, че клиентелата й е много разнообразна. Това са същите хора, които ходят при масажисти от традиционната китайска школа, само че тя „оправя“ психиката, а не гърбовете им.

— И всичко това се оказа само въздух под налягане?

Той повдигна рамене и продължи да гали леко ръката й.

— Не знам. Тя не предсказваше цифрите от тотото. Беше напрегната, много съсредоточена, но всичко, което каза, бе доста общо.

— Като ясновидките.

Франк присви очи.

— Почти.

Тя се засмя.

— Добре де, но какво мислиш, че получават хората, които отиват при тази жена?

— Винаги си тръгваха в добро настроение. Имах чувството, че тя им дава някаква утеха за това как се е развил животът им. Тя казваше: „Ето го — на дланта ви е. Вече е написано. Каквото и да направите, няма да го промените. Можеш на десет години да си купиш компютърни игри, може да се научиш да свириш на китара, можеш да поканиш Шери Дъдли да излезете — това не значи нищо. Защото всичко, което предстои във времето, вече е записано — линията на живота, линията на любовта.“ Хората харесват това. Снема напрежението им.

— Коя е Шери Дъдли? — засмя се тя.

— Не мога да говоря за това — измрънка той.

Тя отново се ухили.

— Но ти не вярваш във всичко това, нали?

— В какво? — Той повдигна пръстите й един по един и след това отново ги отпусна върху дланта си. — Имаш предвид съдбата ли? — Наведе се над ръката й и втренчено я загледа. — Разбира се, че вярвам. Виждам… някой нов! Някой нов в живота ти.