Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
— Аз съм Франк Дейли. От „Поуст“. Всъщност нает съм от една фондация… Да, знам че е много сложно, така че просто му кажете, че става дума за Копървик.
След това затвори и мина към втората задача в списъка си:
„Да проверя пътните листове.“
Искаше да знае какво се е случило с труповете на миньорите — къде са ги откарали и как. ННФ бе отхвърлила искането на Киклайтър за субсидия, боейки се от това как би изглеждало това пред обществото, особено след като се знаеше, че има елементи на риск. Тъй като Франк се интересуваше от предпазните мерки, които бе взела Ани, той си припомни описанието й на това, което е трябвало да се свърши в Копървик.
Като начало, труповете е трябвало да бъдат поети от учени, облечени в костюми, пригодени за биологична защита на 4-то ниво. След като бъдат извадени от ковчезите, е трябвало да бъдат обвити в пропити с формалин платна и да бъдат поставени в херметично затворени контейнери. Те от своя страна трябвало да бъдат прекарани до специално приготвените фризери на „Рекс Мунди“ или по-точно — до помещение, където се поддържа температура под минус 20 градуса Целзий. След пристигането в Хамерфест контейнерите трябвало да бъдат пренесени с хеликоптер до военновъздушната база в Тромсьо. Там експедицията би трябвало да бъде посрещната от самолет С–131, изпратен специално за целта от Босна. Оборудван със специален фризер, С–131 би трябвало да закара Ани, Киклайтър и контейнерите до военновъздушната база в Дувър. След като труповете минат през митницата, отделът за гробищна администрация би следвало да ги закара със специални хладилни камиони в НЗИ.
Така бе трябвало да стане или най-малкото на Франк му бе казано това. Станало ли беше обаче, или труповете бяха закарани на друго място — например във Форт Детрик?
Франк погледна бележника си и се обади на информационната служба на Пентагона. Офицерът, с когото говори — капитан Мерсия Дедлин, бе кратка и точна. Каза, че ще му се обади след час, и го направи.
— Имам информацията, която търсите.
— Чудесно.
— Самолет С–131… е излетял от Тузла в 06.00 на 28 март и е кацнал в 14.25 същия ден в Тромсьо. На 29 март е взел на борда си петима пасажери. Напуснал е Тромсьо в 05.00 и е пристигнал в Андрюс 8 часа по-късно. Това прави на 29 март.
— Казахте Андрюс, но имахте предвид Дувър, нали?
— Не, сър. Имам предвид точно това, което казах. Пристигнали са в Андрюс в 13.00.
Франк се замисли, после каза:
— Значи са променили намеренията си.
— Извинете!
— Казах, че сигурно са променили намеренията си. Те отиваха към Дувър.
— Не мога да знам. Всичко което мога да ви кажа, е, че са кацнали в Андрюс.
Франк въздъхна.
— Добре. Благодаря ви и за това. Бихте ли ми дали имената на пасажерите?
— Не мога да го направя.
Франк се престори на изненадан.
— Така ли? Защо?
— Закона за защита на личността.
— Искате да кажете, че информацията е поверителна?
— Не, господине. Искам да кажа, че е лична.
Той благодари, затвори телефона и се замисли върху това, което му бе казано. Имало е петима пасажери — Киклайтър, Адеър, Глисън и… кой?
Извади от бюрото си телефонния указател и се обади във военновъздушната база Андрюс. Телефонистката го препрати към офицера за връзки с обществеността — сержант Реймънд Гарсия.
Франк се представи и каза:
— Капитан Девлин каза, че трябва да ви се обадя. Нали тя е в отдела за връзки с обществеността в Пентагона?
— Да, сър.
— Работя върху една статия за „Поуст“ — излъга той — и Мерсия, искам да кажа капитан Девлин, каза, че можете да ми помогнете.
— Стига да мога…
— Става дума за начина, по който митниците работят с военните.
— Интересувате се от военновъздушната база Андрюс? — Гласът на Гарсия бе неуверен.
— Всъщност — не. Искам да кажа, че ми е близо и ми е доста по-лесно да работя с вас, отколкото с някой в Аляска.
— И какво искате да направя?
— Да погледнете някои пътни листове.
— Кои пътни листове?
— О, не знам и всъщност няма значение. Миналият месец ще ми свърши работа. Стига да е типичен. Беше ли миналият месец типичен?
— Искате да кажете за презокеански полети?
— Да.
— Не знам. Предполагам. Сигурно.
— Е, тогава март ще ми свърши работа.
— Но… какво точно търсите?
На Франк му се стори, че гласът на сержант Гарсия има само два тона — изненада и уклончивост.
— Искам да видя равнището на трафика и може би да получа някаква представа какви неща военните пренасят през митниците. И как се урежда всичко това. Искам да кажа, че сигурно има оръжия и медицински консумативи. Но би трябвало да има и лични вещи.