Конниците на Апокалипсиса
- Автор: Кейс Джон
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Цанчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Конниците на Апокалипсиса». Краткое содержание книги:
Репортерът от „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли попада на гореща тема. Но планът му да се присъедини към групата учени в историческата им мисия е осуетен от ужасна буря, която го забавя. Като посреща кораба при връщането му в норвежкото пристанище, той разбира, че нещо не е наред… По лицата на екипажа личи, че са обхванати от страх. Всички мълчат. Някой се старае да накара Дейли да престане да разпитва какво се е случило… Но ако около фактите е издигната стена, Дейли ще я събори. Упорит и съобразителен, той знае как да получи отговорите, които никой не иска да му даде. Колкото повече неща открива, толкова по-опасен става залогът…
— Още преди да започне зимата здравните специалисти в областта Четирите ъгъла бяха загрижени от факта, че peromyscis maniculatus се размножава в опасни размери. Известна най-често като горска мишка… — Той спря за малко. — Искаш ли да продължавам?
— Не.
— А по въпроса за вечерята?
— Ами…
Той винаги приемаше думите „ами“ или „може би“ като съгласие. Като малък казваше на майка си: „Не казвай не, кажи «може би»“.
— Чудесно. Петък става ли? Знам, че е натоварен ден, но… Ще те взема в седем и половина!
След това, без да й даде време да отговори, прекъсна връзката — ако не бе съгласна, тя щеше да му звънне. А ако не можеше да намери номера му, е, толкова по-добре.
Ани живееше на около километър от неговия апартамент в къща, която делеше с една жена — казваше се Инду — от Канзас и един компютърен специалист на свободна практика от Каракас.
— И двамата са на работа тази вечер — каза тя и се засмя. — Ние сме компания от бачкатори.
Беше му отнело много време да намери място за паркиране и й го каза, докато отваряше вратата на сааба.
— Добре де, защо тогава не отидем пеша? — попита тя.
Така и направиха.
Беше топъл дъждовен ден. Тротоарите бяха мокри и чисти, а кофите за боклук не бяха препълнени. Изминаха шест-седем пресечки, докато стигнат до Адамс-Морган, подминавайки групички пияници, паркирали насред улицата полицейски коли, които пречеха на движението, един грил „Кени“ и една църква на Муун. Във въздуха се носеше мирис на орлови нокти и алкохол, гърмеше салса и рап.
— Разкажи ми за пътуването си — каза тя. — Откъде този интерес към Sin Nombre?
— От името. Звучеше ми така призрачно… точно обратното на това, което казват за Ню Йорк.
— Какво е то?
— Нали знаеш, толкова е хубав, че трябва да има две имена. Но това нещо е толкова лошо, че не са искали да му дадат и едно.
— Винаги съм се чудила защо го нарекоха така.
— Мога да ти кажа.
— Чудесно!
— Малко е разочароващо обаче.
— Защо?
— Защото се намесва политиката — отговори Франк. — В началото го наричаха вируса Муерто Каньон, по името на мястото, където са го открили. Това обаче не вървяло, защото този каньон се намира в резервата на навахо и те побеснели от идеята да се нарече вирус по името на това място.
— И защо?
— Защото в тази местност е имало голямо клане. Преди сто години белите избили там индианците. Сега ги избива вирусът и не изглеждало много умно да го нарекат така след предишното бедствие.
— И какво стана?
— Нарекли го Вируса на Четирите ъгъла.
— Разумно — каза Ани. — Болестите често се наименуват по местата, където са открити.
— Хонконгският грип, Марбург, Ебола…
— Точно така.
— Всичко това са имена на местности — каза Франк, — освен че Ебола е река, или поне така си мисля. Както и да е. След като го нарекли вирус Четирите ъгъла, местните жители много се разтревожили. Търговската камара, туристическите офиси — нали разбираш гледната им точка. Все едно да живееш в град, който се нарича „Полиомиелит“. Така че не могли да му измислят друго име и накрая го нарекли Безименния вирус.
— Само че преведено.
— Да, те са чувствителни и по въпросите за езика.
Стигнаха до един етиопски ресторант — „Мескерем“. Нямаше ножове, вилици или столове. Седяха на напълнени с морска трева кожени възглавници, ядяха пикантно рагу с ръце, използвайки парченца от бухналия кисел хляб, наречен инджера, за да си помагат да пренесат парченцата месо и зеленчуци от чинията до устата си. Този тип вечеря предразполагаше към интимност, но все пак Ани продължаваше да е резервирана. Изглеждаше, че е готова да се стегне в момента, в който той спомене Копървик.
Затова той не го направи. Говориха за политиката по отношение на инфекциозните болести и след известно време тя се поотпусна.
— Няма да повярваш — каза му, — но има случаи на холера, тиф, дифтерит — на всичко. Дори чума. Всички те се докладват в Световната здравна организация, в Центъра за контрол върху заразните болести и на разни други места. Но казва ли Държавният департамент някому за това? Не. Защото ако кажеш, че Тайланд е препълнен с венерически болести или че в Боливия има холера, това се разглежда като политическо действие — атака срещу страната, за която говориш.
— Би трябвало да са по-загрижени за здравето на хората.
— Има и още нещо — всяка болест си има собствено лоби. Така че отпускането на средства за изследването й има по-малко връзка с „да направиш добро на много хора“, отколкото с… не знам как да го кажа… умението да поддържаш връзки с обществеността.
— Толкова ли са зле нещата?