Конниците на Апокалипсиса

— Разкажи ми за пътуването си — каза тя. — Откъде този интерес към Sin Nombre?

— От името. Звучеше ми така призрачно… точно обратното на това, което казват за Ню Йорк.

— Какво е то?

— Нали знаеш, толкова е хубав, че трябва да има две имена. Но това нещо е толкова лошо, че не са искали да му дадат и едно.

— Винаги съм се чудила защо го нарекоха така.

— Мога да ти кажа.

— Чудесно!

— Малко е разочароващо обаче.

— Защо?

— Защото се намесва политиката — отговори Франк. — В началото го наричаха вируса Муерто Каньон, по името на мястото, където са го открили. Това обаче не вървяло, защото този каньон се намира в резервата на навахо и те побеснели от идеята да се нарече вирус по името на това място.

— И защо?

— Защото в тази местност е имало голямо клане. Преди сто години белите избили там индианците. Сега ги избива вирусът и не изглеждало много умно да го нарекат така след предишното бедствие.

— И какво стана?

— Нарекли го Вируса на Четирите ъгъла.

— Разумно — каза Ани. — Болестите често се наименуват по местата, където са открити.

— Хонконгският грип, Марбург, Ебола…

— Точно така.

— Всичко това са имена на местности — каза Франк, — освен че Ебола е река, или поне така си мисля. Както и да е. След като го нарекли вирус Четирите ъгъла, местните жители много се разтревожили. Търговската камара, туристическите офиси — нали разбираш гледната им точка. Все едно да живееш в град, който се нарича „Полиомиелит“. Така че не могли да му измислят друго име и накрая го нарекли Безименния вирус.

— Само че преведено.

— Да, те са чувствителни и по въпросите за езика.

Стигнаха до един етиопски ресторант — „Мескерем“. Нямаше ножове, вилици или столове. Седяха на напълнени с морска трева кожени възглавници, ядяха пикантно рагу с ръце, използвайки парченца от бухналия кисел хляб, наречен инджера, за да си помагат да пренесат парченцата месо и зеленчуци от чинията до устата си. Този тип вечеря предразполагаше към интимност, но все пак Ани продължаваше да е резервирана. Изглеждаше, че е готова да се стегне в момента, в който той спомене Копървик.

Затова той не го направи. Говориха за политиката по отношение на инфекциозните болести и след известно време тя се поотпусна.

— Няма да повярваш — каза му, — но има случаи на холера, тиф, дифтерит — на всичко. Дори чума. Всички те се докладват в Световната здравна организация, в Центъра за контрол върху заразните болести и на разни други места. Но казва ли Държавният департамент някому за това? Не. Защото ако кажеш, че Тайланд е препълнен с венерически болести или че в Боливия има холера, това се разглежда като политическо действие — атака срещу страната, за която говориш.

— Би трябвало да са по-загрижени за здравето на хората.

— Има и още нещо — всяка болест си има собствено лоби. Така че отпускането на средства за изследването й има по-малко връзка с „да направиш добро на много хора“, отколкото с… не знам как да го кажа… умението да поддържаш връзки с обществеността.

— Толкова ли са зле нещата?