Незавършеният роман на една студентка

Вдигна я решително, хвана я през кръстчето и я помъкна по стълбището. Устремен към празното си и самотно жилище, той я носеше не само за да я спаси, той я носеше и като щит срещу всички засади на кварталната поликлиника. Принуди себе си и към нещо, което беше по-малко лъжа, отколкото тактическа хитрост:

— Забравил съм си транспортния талон, ако ти имаш?

Тя послушно му го подаде, а когато той, набрал адреса си в компютъра на авиотаксито, взе волана в ръце, ликуваше като победител над безумни стихии.

Напразно бе подозирал своята поликлиника — никой не го дебнеше пред квартирата му, никой не го очакваше и вътре. Освен едно широко и удобно легло, което сякаш съумя да побере всичките целувки на света.

— О, Хроносе, колко е красива! — възкликна после той, инстинктивно призовал жестокия бог на времето, патрона на неговите машини, също да я погледне и да не му я отнема. Ще избие той от тази мила главица всичките й глупави черногледства, ще я напълни само с радост и веселие! Та с какво само щедро себеотдаване бе го прегръщала чак до мига, когато заспа с внезапността на преуморено от щастливи игри дете!

Той предпазливо се наведе да целуне още неизбледнялата от възбудата бузка и си спомни, че дори името й не знаеше. Тя също не бе го запитала как се казва. Викаше му само „мили, мили“ и го шепнете по десетки кой от кой по-вълнуващи начини. Ето с каква разкошна сила събираше хората самотата и отчаянието!

Нейният транспортен талон — изобщо не бе го погледнал одеве — още лежеше в джоба му, или не, май че й го върна, когато слязоха от авиотаксито на покрива. Така или иначе имаше вече правото да бръкне и в нейния джоб.

Той рипна — уж внимателно, да не я събуди, но с още недоутоленото нетърпение на устрема си към пълното й притежание. Веднага попадна и на някаква служебна карта. Преди да прочете обаче името, прочете „Д-р псих.“ и изтърва якето й на пода. Отпусна ръце, сгърчи се, превърнат като от магическо заклинание в сбръчканата статуя на безпомощно гол мъж. Значи, все пак бяха успели да го надхитрят!

Откъм леглото го гледаха и щом усети това, той настръхна от студ, клекна, за да прикрие голотата си.

— Какво правиш там?

„Д-р псих.“ му се усмихваше с очи, с бузи, с красивите си рамене.

— Мразя те! — изпъшка Александър в неудобната поза.

— Не ме мразиш, мили — рече „д-р псих.“ и се изправи, откривайки до пъпа своето женско великолепие.

— Някакви ендорфини ли ми прасна одеве?

— Не, беше препарат, които потиска серотонина и кара собствения ти мозък да произвежда повечко допамин.

— То е същото!

— Не е същото. Допаминът си е твой. И не е ендорфин.

Това не го утеши, но той се изправи, защото краката му изтръпнаха от клеченето. Бе вдигнал якето й от пода и го държеше пред корема си.

— И докога ще трае това?

— Не ти ли се ще да ме обичаш по-дълго? — глезено проточи „д-р псих.“ и доста безсрамно се протегна.