С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Ще ми пишеш ли? — попитах.
— Ами… — завъртя очи тя, погледна ме хитро и напрежението в мен изчезна. — Разбира се, глупчо — засмя се. — Няма нужда да питаш. Ще ти пиша редовно. И да знаеш, че пиша страхотни писма.
— Не се и съмнявам.
— Сериозно. Това е традиция в семейството. На всеки празник сядаме и пишем писма на близките си, споделяме колко ни е мъчно за тях и как чакаме с нетърпение да ги видим отново, такива неща.
Отново я целунах по врата.
— Ще ти бъде ли мъчно за мен? Ще броиш ли дните до следващата ни среща?
Тя се отдръпна.
— Ще научиш, когато прочетеш писмата ми.
Засмях се, но сърцето ми се сви.
— Ще ми липсваш — казах сериозно.
— Ти също ще ми липсваш.
— Не ми изглеждаш много разстроена.
— Защото вече си изплаках сълзите по теб, помниш ли? Освен това знам, че все пак някога пак ще се видим. Много мислих и стигнах до заключение, че наистина ще е трудно, но времето минава бързо и докато се огледаме, пак ще сме заедно. Знам го със сигурност. Усещам го със сърцето си, както усещам любовта ти. Знам, че не е краят, ще успеем да преминем през това изпитание. Много влюбени са принудени да го правят. Наистина, любовта им невинаги оцелява, но те нямат това, което имаме ние.
Исках да й вярвам, исках го с цялото си сърце, но в главата ми изникна неканен въпрос: дали наистина щеше да е толкова просто?
Слънцето се скри зад хоризонта и ние тръгнахме обратно към колата. Закарах я до къщата, но спрях малко встрани по улицата, за да не ни видят колегите й. Прегърнах я, целунах я и зарових лице в косите й. Знаех, че следващата година ще бъде най-дългата в живота ми. Колко много ми се искаше да не бях влизал в армията, да съм свободен! Но не бях.
— Трябва да тръгвам.
Тя кимна и сълзите й закапаха. Един възел стегна гърдите ми толкова силно, че се задъхах.
— Ще ти пиша веднага — обещах.
— Добре — намери сили да каже тя и се пресегна за чантата си. Извади химикалка и малко листче и надраска нещо. — Това са адресът ми вкъщи и телефонният номер. Ето и електронния ми адрес.
Кимнах и взех листчето.
— Да знаеш, че през есента ще сменя общежитието с квартира, но веднага ще ти пратя адреса. Винаги можеш да се свържеш с мен чрез мама и татко. Те ще ми предадат всичко.
— Добре. Аз също ще те информирам, ако има някакви промени. Знай, че дори и да ни изпратят някъде, писмата ти ще стигнат до мен. Имейлите също. В армията имаме неограничен достъп до интернет. Дори и в пустинята.
Тя обви раменете си с ръце като изоставено дете.
— Това, че си войник, ме плаши — каза тихо тя.
— Няма защо. Всичко ще бъде наред — уверих я.
Отворих вратата на колата и извадих портфейла си от жабката.
Сложих листчето с адреса вътре и отново разтворих ръце за прегръдка. Тя се сгуши в мен и ние останахме така, докато топлината на тялото й стигна до сърцето ми.
Този път тя се отдръпна първа, отново отвори чантата си и извади едно запечатано писмо.
— Написах го снощи — подаде ми го тя. — За да имаш какво да четеш в самолета. Моля те, не го отваряй дотогава.
Кимнах и я целунах за последен път, после седнах зад кормилото.
— Поздрави баща си от мен — извика тя. — Кажи му, че ако имам време, ще намина да го видя през следващите седмици.
Включих мотора и тя отстъпи. Поех бавно и продължих да я гледам в огледалото за обратно виждане. Понечих да спра и да се върна при нея. Татко щеше да ме разбере.
Знаеше колко много означава тя за мен и сигурно не би искал да ми отнеме възможността да бъда още една вечер с нея.
Но се отказах. Продължих напред, без да откъсвам поглед от образа й в огледалото, фигурата й се смаляваше все повече, а с нея се стопяваше и радостта ми.
Вечерята беше по-тиха от обичайното. Нямах енергия да поддържам разговора и дори татко го разбра. Вместо да се съсредоточи върху тигана, както правеше винаги, докато приготвяше вечерята, той непрекъснато ми хвърляше загрижени погледи. Изведнъж изключи котлона и се приближи. Това ме изплаши.
Сложи ръка на гърба ми, без да каже нещо, но нямаше и нужда. Разбра, че съм тъжен, и остана дълго така, сякаш се опитваше да попие болката ми, да я изтръгне от сърцето ми и да я направи своя.
На сутринта ме закара до летището и остана с мен, докато чаках да обявят полета. Когато станах, той също се надигна и ми подаде ръка. Вместо да я поема, аз го прегърнах. Тялото му се скова, но този път не обърнах внимание.
— Обичам те, татко.
— И аз те обичам, Джон.
— И да намериш нови монети, чу ли? Искам да ми разкажеш всичко за тях.
Той наведе глава и се вторачи в пода.
— Аз харесвам Савана. Тя е добро момиче.