С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
През февруари ни изпратиха на маневри с други части на НАТО. Казаха ни следното: „Представете си, че годината е 1944 и сте в разгара на боевете, изправени пред немските танкове.“ Безполезна операция, ако питате мен. С този вид войни отдавна е свършено. Времето на испанските кораби и чудото на техните оръдия, както и на славната щатска кавалерия, която лети срещу врага на бързите си коне и спасява всичко живо по пътя си, отдавна си бе отишло. Днес никой не може да каже кой точно е врагът, всички говореха за руснаците, в което нямаше никаква логика, защото предвид световната ситуация се предполага, че трябва да са ни съюзници. Но дори да не бяха, простият факт беше, че вече нямаха работещи танкове, а дори и да са успели да създадат нови хиляда някъде из заводите в Сибир, с намерение да завладеят Европа, най-вероятно напредващата им армия щеше да попадне под ударите на нашите въздушни войски, а не на пехотата. Но какво знаех аз? Времето беше отвратително. От Арктика долетя някакъв сърдит леденостуден фронт и се развихри точно по време на маневрите. Беше истинска епопея със сняг и суграшица, вятърът разви скорост от осемдесет километра в час и всичко това ми напомни на оттеглянето на наполеоновите войски от Москва. Беше толкова студено, че по веждите се образуваше скреж, дъхът прорязваше гърдите като с нож и пръстите ни залепваха за откритите железни части на картечницата. Отлепянето сваляше кожата. Но аз увивах лицето си с шал, стисках здраво оръжието за приклада, марширувах безкрай през кишата в нестихващата снежна буря и полагах всички усилия да не се превърна в ледена статуя, докато се преструвам, че се бия с врага.
Изкарахме така десет дни. Половината от хората ми получиха измръзване на различни места, другата половина ги хвана хипотермията и до края на маневрите от взвода ми останаха три-четири души, които, щом се завърнахме в базата, също бяха прибрани в болницата. Включително аз. Цялата работа беше пълен идиотизъм. И всичко това само защото добрият стар чичо Сам бе пожелал да си поиграе с нас. В крайна сметка командирът ни изкара пред строя и поздрави взвода за добрата работа. Исках да му кажа, че може би ползата щеше да е по-голяма, ако бяхме прекарали това време в изучаване на съвременни тактически ходове. Или поне да ги посъветвам другия път да слушат прогнозата за времето, преди да ни изпратят на подобна акция. Но вместо това приех поздравленията и уверенията на момчетата, че си заслужавам нашивките.
После изкарахме няколко спокойни месеци в базата. Имахме малко тренировки с оръжията, упражнения по навигация, понякога отивахме с момчетата до града да изпием по една-две бири, но през по-голямата част от времето вдигах тонове тежести, бягах стотици километри и спуквах от бой Тони, ако се осмелеше да излезе срещу мен на ринга.
Пролетта в Германия не беше толкова ужасна, колкото си представях след онези маневри. Снегът се стопи, цветята изпъстриха градините и времето започна да се затопля. Е, не стана топло, но се качи над точката на замръзване — достатъчно, за да навлечем шортите и да поиграем фризби и софтбол. Най-после юни наближи и аз започнах да мисля единствено за връщането си. Савана беше завършила и записа летните курсове за квалификацията си. Освен това се готвех да отида при нея в Чапъл Хил и да изкараме две фантастични седмици, планирахме да отидем заедно до Уилмингтън и да се видим с татко. Бях изнервен, развълнуван и уплашен от предстоящата среща.
Да, кореспондирахме си, пишехме имейли и говорехме по телефона. Да, гледахме луната в първата нощ на всяко пълнолуние. В писмата си тя ме уверяваше, че наистина го прави. Но не я бях виждал повече от година и изобщо не знаех как щеше реагира, когато застанем отново един пред друг. Дали щеше да скочи на врата ми още щом сляза от самолета, или ще е по-сдържана, ще мине с една целувка по бузата? Дали разговорът ни щеше да върви гладко, както, преди или щяхме да обсъждаме времето и да се чувстваме неловко? Не знаех нищо, често нощем се будех и си представях различни версии.
Тони знаеше каква треска ме тресе, но ме познаваше добре и предпочиташе да си трае. Когато датата дойде, той ме тупна по гърба и каза:
— Е, братле, скоро ще си при нея. Готов ли си?
— Да.
— Не забравяй да гаврътнеш една текила преди това — изкикоти се той.