С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Искам да поговорим за Савана. И за това, което стана снощи.
Споменаването на името й върна всички черни мисли в съзнанието ми и аз наведох глава.
— Знаеш, че с нея сме добри приятели, нали? — попита той, но не дочака отговор. — Тази нощ, докато чакахме в болницата, имахме време да поговорим. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, за да те помоля да не й се сърдиш. Савана осъзнава, че е допуснала грешка и не е нейна работа да поставя диагнози на баща ти. Бил си напълно прав да реагираш така.
— Защо тогава не дойде лично?
— На строежа е. Някой трябва да движи нещата, докато се възстановя. А и тя не знае, че съм тук.
Аз поклатих тъжно глава.
— Не знам защо полудях така изведнъж.
— Защото не си искал да го чуеш — каза тихо той. — Аз се чувствам по същия начин, когато някой заговори за брат ми. Той се казва Алън и е аутист.
Погледнах го изненадано:
— Алън е твой брат?
— Да, защо? — вдигна вежди той. — Да не би Савана да ти е говорила за него?
— Спомена — смотолевих и си спомних, тя бе говорила повече за брата, който бил толкова търпелив с този Алън, че я вдъхновил да специализира в тази област.
Тим отново докосна мястото под очите си и трепна от болка.
— Искам да знаеш — продължи той, — че съм напълно съгласен с теб. Въобще не й е работа да се намесва и й го казах. Помниш ли, когато ти казах, че е наивна? Ето това имах предвид. Иска да помага на хората, но понякога само влошава положението.
— Вината не е само нейна — обадих се. — Казах ти, че реагирах прекалено остро.
Той ме погледна и в очите му имаше някаква настойчивост и разбиране.
— Мислиш ли, че може да се окаже права?
Стиснах ръце една в друга.
— Не знам. Не ми се вярва, но…
— Но не знаеш. А дори и да разбереш, какво ще промени това, нали? — Отново не дочака отговора ми. — Минал съм по този път, Джон. Помня съвсем ясно какво преживяхме аз и родителите ми с Алън. Дълго време не знаехме какво не е наред и дали изобщо нещо не е наред. И знаеш ли какво си мислех през това време? Мислех си, че това няма никакво значение, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам, да се грижа винаги за него. Но… когато научих за състоянието му, ми стана по-леко. Просто спрях да очаквам да направи това или онова. И го приех какъвто е.
Обмислих внимателно думите му.
— Ами ако се окаже, че няма Аспергер? Какво тогава? Може и да няма, а аз да си мисля, че има.
Той въздъхна.
— Не е толкова лесно да се открие истината, особено при по-леките случаи. Не е като да ти вземат кръв и да я изследват. Може да стигнеш до заключението, че е възможно, но никога да не разбереш със сигурност. А както ми разказа Савана, честно да ти кажа, не мисля, че нещо ще се промени. И защо да се променя? Човекът ходи на работа, отгледал те е здрав и прав, какво повече може да иска човек от един баща?
Докато го слушах, образът на татко в различни ситуации преминаваше през съзнанието ми като на филм.
— Разбрах, че Савана ти е купила книга — погледна ме той.
— Не знам къде е — признах.
— Нося ти я — отвърна Тим. — Видях я в къщата и реших, че трябва да ти я донеса.
Връчи ми книжния плик и аз го отворих. Книгата ми се стори по-тежка от миналата вечер.
— Благодаря.
Той стана от канапето и аз разбрах, че разговорът ни е приключил. Стигна до вратата, но преди да натисне дръжката, се обърна и каза приятелски:
— Нали знаеш, че не е задължително да я прочетеш.
— Знам.
Тим отвори вратата и отново спря. Изглежда, искаше да каже още нещо, но за моя изненада, този път не се обърна с лице към мен.
— Мога ли да те помоля за една услуга? — глухо попита той.
— Давай.
— Не разбивай сърцето на Савана, моля те! Знам, че те обича и… искам да е щастлива.
Значи бях прав. Той излезе и тръгна към колата, а аз застанах до прозореца и го изпратих с поглед, сигурен, че я обича колкото мен.
Оставих книгата на дивана и излязох да се поразтъпча. Когато се върнах, отново не я погледнах. Не мога да ви кажа защо, може би се страхувах.
Но след няколко часа надвих страховете си и прекарах следобеда в четене и съживяване на забравени спомени за татко.
Тим беше прав. Нямаше точен и сигурен път за поставяне на диагноза, нито строги правила, нямаше начин някога да науча със сигурност. Някои хора със синдром на Аспергер имаха нисък коефициент на интелигентност, но други, с по-остри форми на аутизъм, като героят на Дъстин Хофман, Рейнман, бяха гении в дадени области. Трети се социализираха толкова добре, че никой никога не разбираше, но имаше и такива, които трябваше да бъдат настанени в съответните заведения. Някои ставаха велики музиканти или математици например, но процентът им не беше по-висок от процента на великите музиканти и математици сред нормалното население. Но научих нещо много важно — когато татко е бил дете, в света имало само двама запознати със симптомите на заболяването лекари и дори родителите му да са забелязали нещо смущаващо, не е имало начин да разберат на какво се дължи. Много често тези деца са смятани за малоумни или прекалено стеснителни и ако не са били приемани в болнични заведения, оставала единствено надеждата, че някога ще успеят сами да го преодолеят. Разликата между аутизма и синдрома на Аспергер се заключва най-общо в следното: аутистът живее в свой собствен свят, докато човекът, страдащ от Аспергер, живее в нашия, но по свой собствен начин.