С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Не си въобразявах, че мисли за мен всеки път, когато забие някой пирон в гредите на къщата или докато помага да сложат прозорците, нито се блазнех от мисълта, че докато разговаря с Тим, спира по средата на изречението, обхваната от непреодолим копнеж да чуе моя отговор вместо неговия. Не бях толкова глупав. Мислех си, че нещата между нас са много по-сериозни и че с времето ще се задълбочават.
Най-важното за мен в тези писма беше да разбера дали още мисли за мен и тя никога не ме разочароваше. Това беше причината да пазя всяко нейно писмо. В края им винаги имаше няколко изречения, дори цял абзац, от който ми спираше дъхът. Аз го четях и препрочитах, докато се опитвах да си припомня гласа й. Във второто си писмо тя пишеше:
Знам колко е лесно за другите да представят дните и нощите, прекарани с теб край морето, като мимолетна плажна връзка, която не означава абсолютно нищо и за двамата. Затова не искам да разговарям с никого за нас. Няма да ме разберат, а и аз не чувствам нужда да обяснявам, защото в сърцето си знам много добре каква е истината. Когато мисля за теб, не мога да не се усмихвам, защото знам, че ти ме правиш по-завършена и цялостна личност. Обичам те завинаги и мечтая за мига, когато отново ще бъда в прегръдките ти.
В писмото, получено, след като й изпратих снимката си:
Благодаря ти за снимката. Вече я сложих в портфейла си. На нея изглеждаш здрав и в добро настроение, въпреки това, когато я видях, се разплаках. Не защото ме натъжи, макар че си беше точно така — тежи ми, че не мога да те видя в действителност — а защото изведнъж се почувствах щастлива. Тя ми напомни, че ти си най-хубавото нещо в живота ми.
Ето какво ми писа, когато бях в Косово:
Последното ти писмо ме разтревожи. Искам да ми разкажеш повече. Сърцето ми се свива от страх винаги, когато пишеш за войнишкия живот. Аз се готвя да си вървя у дома за Деня на благодарността, тревожа се за предстоящите тестове, а ти сигурно си на опасно място, обкръжен от врагове. Ах, ако те познаваха, както те познавам аз, никога нямаше да вдигнат оръжие срещу теб. Ще си в безопасност, както се чувствам в безопасност аз, когато съм в прегръдките ти.
Онази година прекарах една тъжна Коледа, но тя винаги е тъжна, когато си далеч от дома. Това беше първата ни Коледа извън базата. Обикновено прекарвахме празниците в Германия, намирахме с момчетата елха и я украсявахме с мигащи лампички. Но сега повечето от тях бяха в отпуск. Аз бях един от нещастниците, посочени да останат, в случай че на руски приятелчета им скимне да проверят дали сме още живи. Другите заминаха за града, за да подсигурят бира за вечерта, а аз останах и отворих колета от Савана — хубав пуловер, подобен на онзи, който носеше Тим, когато се запознахме, и домашни курабийки. Аз й бях изпратил скъп парфюм. Подаръците й ме натъжиха. Усетих болезнено самотата и реших да й звънна. Тя не ме очакваше, много се зарадва и вълнението й ми държа топло седмици напред. Говорихме повече от час и едва тогава си дадох сметка колко много ми е липсвал гласът й. — Бях забравил лекия акцент и носовото произношение, което се засилваше, когато заговореше бързо. Излегнах се на стола и си представих, че е до мен, докато ми описва сипещия се над главите ни сняг. При мен също валеше сняг, което създаваше илюзията, че наистина сме заедно.
От януари 2001 започнах да броя дните до новата ни среща. Отпускът ми бе планиран за юни, после оставаше по-малко от година и щях да кажа сбогом на армията. Всяка сутрин се събуждах и си казвах: до края остават триста и шейсет дни, после триста петдесет и девет, триста петдесет и осем, но ще видя Савана след сто седемдесет и осем, и седем, и шест, и така нататък. Беше осезаемо и реално, достатъчно близо, за да започна да си мечтая и да кроя планове, но от друга страна, стана причина да осъзная колко бавно минава времето. Не е ли така винаги когато очакваш нещо с нетърпение? Като в ученическите години, когато броях дните до ваканцията, а те се нижеха бавно и аз едва издържах на чина. Ако не бяха писмата на Савана, чакането щеше да ме разбие.
Татко също пишеше. Не толкова често като Савана, но всеки месец, задължително. За моя изненада писмата му бяха много по-дълги от онази една страничка, с която бях свикнал преди. Допълнителните страници се отнасяха единствено и само до монетите. От своя страна в свободното си време аз се отбивах в компютърната зала и правех собствени проучвания. Кълна се, първия път когато му писах за намерената от мен информация, видях на писмото му засъхнали петна от сълзи. Е, не точно, по-скоро бяха плод на въображението ми, защото той никога не спомена, нито направи някакъв коментар за проучванията ми, но ми се щеше да вярвам, че бе изчел всичко с вълнението, с което четеше Сивия каталог.