Просто шеметен фарс [bg]

Дочу плясък на криле. Един малък бухал кацна на рамото му и се втренчи в него с непроницаем израз, който добре се връзваше с неразгадаемостта на всичко наоколо.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам?

Бухалът килна глава на една страна.

— Мъчно е да се каже. Бая добре си се насадил, приятелче.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че то си е съвсем ясно — някой те е заградил с невидима ограда.

Сър Оливър не вярваше в невидимите огради. Не и докато не отиде и взе припряно да боцка по предполагаемата й повърхност.

Пръстът му не можеше да мине.

Май нямаше как и да я заобиколи.

Сподели го с бухала.

— Много ясно — обади се той. — Щото си набутан в отклонение.

— Отклонение ли? И накъде води то?

— Отклоненията никъде не водят, само се въртят в кръг. Такива са си по природа.

— Ама не е честно. Не мога да се въртя в кръг точно сега. Трябва да намеря един вълшебен кон.

— Тука май няма такива работи — рече бухалът.

— Всъщност съм тръгнал да търся един златен светилник.

— Хубаво ми звучи — рече бухалът, — но на мене не ми се намира такова нещо.

— И вълшебен пръстен би ми свършил работа.

Бухалът трепна виновно.

— О, пръстенът ли! У мене е, ей го тука. — Той се разровичка из перата си, измъкна някакъв пръстен и го подаде на Оливър.

Оливър взе да го върти из ръцете си. Хубав пръстен беше — голям сапфир в проста златна обковка. Стори му се, че в дълбините на камъка се мяркат някакви сенки.

— Хайде стига си го зяпал — рече бухалът. — Той е за правене на магии, не е за гледане.