Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Беше почти сигурна, че някогашните господари на Южна Африка са се оправдавали по същия начин, когато са наблюдавали разчистването на остатъците след някой пир на поредния Калигула.
Изпита облекчение, че !Ксабу не прояви желание да задълбочи темата. В такива моменти ясно осъзнаваше колко различни са всъщност убежденията му. Говореше английски по-добре от баща й и интелигентността и светкавичната способност да се превъплъщава му помагаха да схваща и най-неуловимите неща. Беше съвършено различен от нея — сякаш беше паднал от друга планета. Със смътно чувство за срам Рени осъзна, че собствените й възгледи са много по-близки до възгледите на някой богат тийнейджър от Англия или Америка, отколкото на този млад африканец, израсъл само на неколкостотин километра оттук.
След като изяде няколко хапки ориз, !Ксабу вдигна очи.
— Вече съм бил в две кафенета — каза той. — Тук и онова на алеята „Ламбда“.
— И кое предпочиташ?
Той се ухили.
— Тук храната е по-добра. — Изяде още една хапка, след което набоде с вилицата лъщящо парче банан, сякаш да се убеди, че е мъртво. — Има и още нещо. Помниш ли, че те попитах за призраци в мрежата? Там виждам живота, но не мога да го усетя, което ме притеснява, Трудно е да се обясни. Но това място ми харесва много повече.
Рени беше редовен посетител на мрежата вече толкова време, че понякога наистина я възприемаше като място огромно място, географски точно толкова реално, колкото Европа или Австралия. Но !Ксабу беше прав — не беше така. Просто хората се бяха споразумели да го възприемат като реално. В известен смисъл то действително беше страна на призраци…, които се преследват едни други.
— Все пак РЖ си е нещо друго — и сякаш, за да си го докаже, тя вдигна чашата с великолепно силно кафе. — Несъмнено.
— Сега, Рени, моля те, разкажи ми какво те тревожи. Каза ми, че брат ти е болен. Само това ли е, или има и нещо друго? Надявам се, не съм прекалено нахален.
Малко смутена в началото, тя му разказа за последното си посещение при Стивън и за безконечните си скандали с Дългия Джоузеф. Започнала веднъж, беше й все по-лесно да говори за чувството на безнадеждност, което я обземаше при ежедневните й посещения при Стивън, тъй като абсолютно нищо не се променяше, за все по-мъчителните взаимоотношения с баща й. !Ксабу слушаше и задаваше въпроси само когато я възпираше някое болезнено признание, но тя всеки път отговаряше на въпросите и й ставаше все по-леко. Не беше свикнала да се разкрива, да изважда наяве скритите си страхове; усети някаква заплаха. Но докато закусваха и сутрешната навалица постепенно се изнизваше от кафенето, изпитваше все по-силно облекчение, че най-сетне споделя с някого.
Поставяше подсладител в третата си чаша кафе, когато !Ксабу изведнъж попита:
— Ще ходиш ли да го видиш днес? Брат си?
— Обикновено ходя вечер. След работа.
— Може ли да дойда с теб?
Рени се поколеба и за първи път, откакто бяха седнали, се зачуди дали зад вниманието на !Ксабу не се крие и нещо друго освен обикновено приятелство. Запали цигара, за да запълни паузата. Дали не се изживяваше като мъжа на живота й, нейния закрилник? След Дел Рей не й се бе случило нищо забележително, пък и тази връзка (беше изненадващо и малко страшно да го осъзнае) беше приключила преди години. Като се изключат кратките моменти на слабост в малките часове, не искаше никой да се грижи за нея — цял живот се беше справяла и не можеше да си представи да прехвърли отговорностите си на някой друг. Във всеки случай не изпитваше никакви романтични чувства към този дребен млад мъж. Остана загледана в него, докато той, може би за да не й попречи, изучаваше пъстрите камиони, наредени пред мръсните прозорци на кафенето.
„От какво се страхуваш, момиче? — запита се тя. — Той ти е приятел. Довери му се, докато не се окаже нещо друго.“
— Добре, ела. Ще бъде хубаво да имам компания.
Погледна я внезапно смутен.
— Никога не съм ходил в болница, но не, затова искам да те придружа — бързо каза той. — Искам да се срещна с брат ти.
— Бих искала да можеш да се срещнеш с него, да го видиш такъв, какъвто беше…, какъвто е. — Очите й се навлажниха. — Понякога ми е трудно да повярвам, че е там. Толкова е мъчително да го виждам така…
!Ксабу кимна сериозно.
— Питам се дали така не е по-трудно — когато близкият човек е далеч от теб. При моя народ болните остават при нас. Но може би страданието би било по-голямо, ако го виждаш постоянно, всеки ден, все в същото ужасно състояние.
— Не мисля, че бих могла да го понеса. Чудя се как се справят другите семейства.