Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
— Какво значи това „да купиш“? — не разбра Незнайко.
— Ех, че си загубен! Да купиш — значи да купиш — обясни остриганият. — Ето ти например имаш шапка, а аз, както виждаш, имам петнадесет сантика. Аз ти давам петнадесетте сантика, а ти ми даваш шапката си. Искаш ли?
— Защо ще си давам аз шапката? — отвърна Незнайко. — Шапката мога да сложа на главата си, а със сантиките какво да правя? Те са медни и такива едни кръгли.
— Ето, ясно е, че ти си кръгъл глупак! Този, който има сантики, може да си купи всичко с тях. Ето ти например искаш да ядеш, нали?
— Сега засега не искам.
— Е, скоро ще поискаш. А тогава какво ще правиш? Имаш ли парички, ще си купиш нещо за ядене. Нямаш ли — ще стоиш гладен!
— Съгласявай се — прошепна на Незнайко седналото до него дребосъче с дълъг перчем на челото. — Туй, което казва Стригания, е вярно. А ние с тебе ще си купим с тези петнадесет сантика картофи и ще ги печем в пепелта. Знаеш ли колко е вкусно?
— Вярно — потвърди Стригания. — Вземай парите, докато ти ги давам. Петнадесет сантика са хубава цена за такава шапка. И без това никой няма да ти даде повече.
При тези думи той смъкна синята шапка от главата на Незнайко и му пъхна в ръката монетките.
— Дръж, дръж, какво му мислиш толкова! — усмихна се перчемлията. — Ние с тебе ей сега ще си купим картофки и ще си хапнем един път!
— Ами откъде ще вземем картофите? — попита Незнайко.
— Ти дай насам парите, а пък аз ще уредя всичко! Тук, разбираш ли, все пак е затвор, а не гастроном.
Перчемлията взе от Незнайко парите. Десет сантика той незабелязано пъхна в джоба си, а пет сантика стисна в юмрук, приближи се до вратата и почука полекичка три пъти. Ключалката щракна. Вратата се открехна и вътре надзърна познатият и вече полицай Дригел.
— Слушай, Дригел — зашепна перчемлията, — отпусни ни, братле, картофки за пет сантика. Искаме да направим един малък гуляй, да нагостим с картофки новака.
— Дадено! Дай насам парата — измърмори полицаят.
Перчемлията му подаде монетката. Вратата се затвори. След известно време тя пак се отвори и Дригел мушна в ръцете на перчемлията книжна кесия с картофи.
— Видя ли как става тая работа? Имаш ли парички, братле, никъде няма да пропаднеш! — самодоволно рече перчемлията и изсипа картофите от кесията направо на пода край печката.
— Какво е това? — учудено попита Незнайко.
— Как тъй какво? Не виждаш ли — картофи!
— Но защо са толкова дребнички?
Картофите действително бяха много дребни. Всяко картофче беше колкото бобено зърно. Незнайко ги гледа, гледа и най-после почна да го напушва смях. Стриганият се спогледа с другарите си и скришом завъртя пръст пред челото си, като искаше да им каже с това, че Незнайко се е побъркал.
А перчемлията каза:
— Няма какво да се хилиш. Картофите са съвсем редовни. По-хубави от тях няма.
— Е, у нас картофите не са такива! — рече Незнайко. — У нас картофите са ей толкова едри! — разпери той ръце встрани, сякаш се готвеше да обхване слон. — У нас картофите стават такива, че е невъзможно да ги извадиш от земята. Изкопаваме по-дребните, а с едрите никой не ще да се занимава. Тъй си и остават в земята.
— Е добре де — каза перчемлията, — ние ще сложим картофите да се пекат в печката, а ти през това време ще ни разказваш приказки.
— Та аз не ви разказвам приказки. Аз ви говоря истината — отвърна Незнайко. — Тук всичко е някак си дребничко: ябълките колкото юмрук, крушите — нищо и никакви, малините — близнеш ги и те изчезват, градинските ягоди — колкото нокът, краставичките — колкото един пръст…
— А вашите ягоди да не би да са по-едри? — попита Стригания.
— Нашите ягоди са ей такива! Самичък не можеш вдигна и една ягода. А малините са ей такива! Краставиците са колкото мене, доматите — също. А дините са големи колкото двуетажна къща.
— Лъже и дори не се изчервява — обади се някой.
— Лъже, та се къса! — подкрепи го Стригания.
— Но аз не ви лъжа, братлета! Почакайте малко и сами ще видите. Ние ви донесохме семена от нашите растения. Има и краставици, и домати, и дини, и цвекло, и моркови, и ряпа…
— Ами те къде са, тези семена?
— В ракетата.
— А ракетата къде е?
— Ракетата е ей там — Незнайко посочи с пръст нагоре. — На същата тази ваша Луна.
— Ха, ха, ха! — раздаде се от всички страни.
Най-високо се смееше този, който си кърпеше ризата.
— Е, братле, добре го измисли това — каза той. — Опитай се да се изкачиш там!
— А трудно ли е да се изкачиш?
— Засега освен тебе май никой друг не е бил още там.
— Тогава ще трябва да се измисли нещо — рече Незнайко.