Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
— Уверявам ви, че се лъжете! — извика Незнайко.
— Ето пак! Не ви ли е срам, господин Хубавецо! Наистина ли ви се свидят някакви си там сто хиляди? При такива доходи като вашите на мене и двеста хиляди нямаше да ми се досвидят, само да бъда на свобода! Хайде, дайте ми поне петдесет хиляди… Ех, двадесет… За по-малко не мога, честна дума ви давам! Дайте ми двадесет хиляди и вървете, където си щете!
— Просто не разбирам за какво говорите — разпери ръце Незнайко. — Аз не съм Хубавеца и…
— Зная, зная всичко, което ще кажете — прекъсна го Мигел. — Вие не сте Хубавеца и никакви пари не сте вземали. Но не виждате ли, че тук на бланката всичко е ваше: ръст — 72; ваш ли е този ръст или не? Глава — 30; вашата глава ли е? Нос — два и половина… а ето, че и вашата снимка е тук.
Незнайко погледна снимката, залепена върху бланката, и каза:
— Това не е моя снимка. А и съвсем не си приличам с тоя, който е фотографиран тук.
— Вярно. Никак не приличате! Но защо? Защото сте изменили външността си. У нас, драги, с пари всичко можеш да направиш! И външността си да измениш, и дори друг нос да си залепиш. Такива случаи вече е имало.
— Аз не съм си залепвал друг нос — с възмущение отвърна Незнайко.
— Всички казват така, повярвайте ми, драги! Е, добре де, така да бъде! Щом не искате да дадете двадесет хиляди, дайте поне десет… Като попаднете в дранголника, там ще ви вземат по-скъпо. До грош ще ви оберат — от милионер ще се обърнете на просяк и ще плачете с горчиви сълзи. Хайде, дайте поне пет хиляди… Поне хиляда!… Какво, да не би да искате да ви пусна без нищо? Не, ще се наложи да ви настаня за няколко дни в такелажното отделение, там може би ще се вразумите. А сега да изпълним някои формалности.
Мигел извади от сандъчето чиста бланка, записа на нея името на Незнайко, прибави размерите на ръста, главата и носа, направи му снимка, прегледа го с рентгеновия апарат, нацапа му след това и двете ръце с черно мастило и го накара да остави отпечатъците на пръстите си върху бланката.
— Ще изпратим за изследване отпечатъците от вашите пръсти и ще ги сравним с отпечатъците от пръстите на Хубавеца, Тогава, вярвам, сам ще се убедите, че вие сте си вие, тоест Хубавеца, и ще престанете да спорите. А сега принуден съм да се сбогувам с вас.
Мигел натисна бутончето на електрическия звънец и в стаята влезе полицаят Дригел — същото широкоскулесто, възтъпо лице с ниско чело и късо подстригана коса.
— В такелажното — късо заповяда Мигел и махна с ръка към Незнайко.
Дригел хвърли намръщен поглед към Незнайко и широко разтвори вратата пред него.
— Фит! Фит!
Като видя, че Незнайко се готви да каже нещо, той заплашително замахна с гумената си палка и изграчи като врана:
— Мар-рш, на тебе говор-рят! И без р-разговори!
Незнайко разбра, че разговорите наистина с нищо няма да му помогнат, затова махна с ръка и излезе от стаята.
Десета глава
В Драголника
Такелажно отделение или просто дранголник, както го бяха кръстили самите арестувани, в полицейското управление се наричаше едно огромно помещение, напомнящо на пръв поглед корабен склад, по многобройните лавици на който се слагат различни корабни принадлежности, назовавани най-често с общото име такелаж. Разликата беше само в това, че тук на лавиците нарове лежаха не корабни принадлежности, а обикновени дребосъчета.
В средата на дранголника се намираше чугунена печка с дълги ламаринени кюнци, които минаваха през цялото помещение. Около печката бяха насядали няколко дребосъчета и печаха картофи в горещата пепел. От време на време някой от тях отваряше чугунената вратичка, изваждаше от пепелта опечения картоф и почваше усилено да го духа, като го прехвърляше от ръка в ръка, за да изстине по-бързо. Другите дребосъчета седяха по наровете или просто на пода и всяко от тях се занимаваше с някаква работа: едно, с игла в ръка, кърпеше вехтата си дреха, друго играеше с приятелите си на морски шах или разказваше на желаещите да го слушат някаква печална история из своя живот.
Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от една-единствена електрическа лампичка, която висеше високо на тавана. Лампичката беше слаба и светеше, както казват, само под носа си. Когато попадна в дранголника и вратата след него се затръшна, Незнайко разтърка очи и се опита да различи поне нещичко в полумрака. Ползата от това беше малка — той само размаза по лицето си черната боя, с която бяха изцапани ръцете му.
Щом видяха новодошлия, няколко по-любопитни дребосъчета наскачаха от наровете долу и се затичаха към него. Незнайко уплашено отстъпи назад, подпря се с гръб до стената и се приготви да се защищава. Дребосъчетата забелязаха неговата изцапана физиономия и неволно се разсмяха. Незнайко разбра, че няма от какво да се страхува и лицето му също се разтегна в усмивка.