Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
— Оставете ни — заповяда матроната на дъщерите си.
Мая се поклони и се втурна към вратата. Бриса я последва, без да бърза, но спря за миг и хвърли изпълнен с подозрение поглед към Повелителя на меча. Той не я погледна, а си представи нещо, свързано с меча му и нейната самодоволна усмивка.
— Закнафейн — започна Малис и отново се приведе напред. — През всичките тези години търпя безочливите ти разбирания само защото си най-добрият в боравенето с оръжия в цял Мензоберанзан. Ти обучи добре войниците ми и слабостта ти да убиваш мрачни елфи, особено жрици на Кралицата на Паяците, спомогна много за издигането на дома До’Урден в обществото. Не съм и никога не съм била неблагодарна с теб. Но сега те предупреждавам за последен път, Дризт е мой син, не на негово величество баща му! Момчето отива в Академията и ще научи каквото е необходимо, за да стане принц на дома До’Урден. Ако продължаваш да се месиш в делата ми, Закнафейн, повече няма да си затварям очите за действията ти! И ще принеса сърцето ти на Лот.
Зак удари токовете си в пода и леко се поклони. После се обърна и напусна преддверието. Опитваше да се измисли някакъв изход от тази мрачна и безнадеждна ситуация. Докато преминаваше през главния коридор, отново чу писъците на умиращите деца на ДеВир — децата, които нямаше да се сблъскат със злините на мрачните елфи от Академията. Май стана добре, че не оцеляха.
11
Зли намерения
Зак издърпа един меч от ножницата си и се възхити на удивителната му изработка. Този меч, както повечето оръжия на мрачните елфи, беше изкован от сивите джуджета и после продаден на Мензоберанзан. Но не направата от дуергарите го правеше толкова специален, а последвалата работа по него след закупуването му. Нито една от расите на Повърхността или на Подземния мрак, не можеше да се мери с мрачните елфи в омагьосването на оръжия. Попаднали в ръцете на войн, техните остриета ставаха по-кръвожадни от всички други. Оръжията бяха благословени от нечестивите жрици на Лот и пропити с необяснимата същност на Подземния мрак, с неповторимата магическа сила на тъмнината.
И другите раси, но най-вече джуджетата и светлите елфи, се славеха с изработката на оръжия. Острите мечове и огромните чукове красяха мантиите на бардове, които бяха винаги готови да разкажат поредната история, започваща обикновено така: „Някога, преди много време…“
Но оръжията на мрачните елфи бяха различни — те не бяха само за показ. Притискаше ги нуждата на ежедневието и не ги оставяха да тънат в прах. Предназначението им оставаше непроменено, докато бяха достатъчно остри, за да се сражават, достатъчно остри, за да убиват.
Зак вдигна меча пред очите си. В ръцете му, той не беше просто едно оръжие. Превръщаше се в инструмент на неговия гняв, в отговор на един живот, който не можеше да приеме. И може би, в неговия начин да се справи със ситуацията, от която сякаш нямаше изход.
Той влезе в тренировъчната зала, където Дризт усилено упражняваше удари чрез завъртане върху едно чучело. Закнафейн спря, за да го погледа. Чудеше се дали младежът някога пак ще възприема танца на оръжието като чиста игра. Колко плавно се спускаха и издигаха ятаганите на Дризт! Преплитаха се с необичайна точност, пореха въздуха в съвършен синхрон, а всяко острие, сякаш предвиждаше действието на другото.
Скоро този млад мрачен елф можеше да се превърне в ненадминат боец, много по-добър дори от Повелителя на меча.
— Ще оцелееш ли? — прошепна Зак. — Носиш ли сърцето на войн от мрачните елфи?
Той се надяваше отговорът да е категорично „не“, но при всички случаи Дризт беше обречен.
Зак отново погледна към меча си и разбра какво трябва да стори. Извади и другото си острие от ножницата му и забърза към младия До’Урден.
Момчето го видя и отвърна с готовност на предизвикателството му.
— Последна битка, преди да постъпя в Академията? — засмя се то.
Учителят поспря, за да погледне усмивката му. Дали се преструваше? Или си е простил за стореното с Бючюч? Това не беше важно сега, припомни си Зак. Академията щеше да го унищожи — независимо дали младежът се е възстановил от изтезанията на матроната или не. Повелителят на меча не каза нищо. Налетя като вихър на момчето — нанасяше удари отляво и отдясно — и го принуди да действа само в отбрана. Дризт се справяше с лекота, без да осъзнава, че тази последна битка с неговия учител се различава от обичайните им тренировки.
— Няма да забравя на какво си ме научил — обеща младият До’Урден, като избегна един удар и ожесточено се хвърли в атака. — Ще гравирам името си по стените на Мелей-Магтеър. Ще те накарам да се гордееш с мен.