Градът на мрака

Те живеят с мисълта, че всичко е им позволено, стига да могат да се измъкнат безнаказано; че смисълът на живота е в задоволяването на собственото им его и, че могъществото застига само силните и лукавите, които успеят да го отнемат от онези мрачни елфи, които не го заслужават. В Мензоберанзан няма място за състрадание, макар че именно то, а не страхът, носи мир и хармония на повечето раси. Само хармонията за постигането на общите цели е по-важна от могъществото.

Мрачните елфи са потънали в лъжи и недоверие. Пронизват приятелството с остриетата на мечовете, благословени от Лот. Ненавистта и амбицията, поощрявани от аморалните му убеждения — това са проклятията на моя народ — слабости, които той възприема като сила. Накрая, резултатът от всичко това е едно парализиращо и параноично съществуване, което мрачните елфи наричат „постоянна готовност“.

Не знам как оцелях в Академията, как разкрих лъжите, как ги използвах за сравнение и по този начин затвърдих идеалите, в които вярвам най-силно.

Предполагам, благодарение на Закнафейн — моя учител. Благодарение на неговия дълъг опит, който го е ожесточил и му е струвал толкова много, аз успях да чуя писъците. Чух писъците на протеста срещу убийството и предателството; писъците на яростта срещу управляващите обществото на мрачните елфи — върховните жрици на Кралицата на Паяците. Чух загнездилите се в главата ми отекващи викове — писъците на умиращи деца.