Принцесата на татко

Парфюмите имат особено значение за мен. Венци също обича вълнуващите ухания и долавя всичките им нюанси. Избирането им е истински ритуал — много внимавам, защото напоследък от някои парфюми ме хваща алергия. Възприемам всеки нов парфюм като нов обитател на дома ни, преценявам какво ще ми донесе, как ще се чувствам с него. С годините стилът ми се промени — преди обичах по-тежки, наситени парфюми. Сега се хващам, че търся нещо по-свежо, което да доведе пролетта и доброто настроение вкъщи, дори навън да е зима. Венци е голям специалист и винаги го карам да ми избере най-подходящия за мен аромат. Интересното е, че дори ако в магазина не обърна внимание на парфюма, който е избрал, после съм приятно изненадана. По непонятен начин Венци разбира какъв ще бъде ароматът му след като мине малко време. И почти никога не греши… Обикновено имам няколко парфюма, за да ги сменям според настроението или сезона. Когато ми е особено тъжно или по-радостно от обикновено, се пръскам с най-хубавия от тях.

Друго развлечение, или както го наричам на шега, панаир на душата ми, е да ходя по магазините. Най-много ме привличат магазините за дрехи. Периодично искам да разбера какво се носи, какви са моделите, материите, цените. Някога ЦУМ бе средоточие на естетическата ми наслада. Стоките бяха разделени на етажи — първият за децата, вторият — за мъжа, третият — за жената и т.н. Можех да се разхождам из целия магазин и необезпокоена от никого да пипам и пробвам дрехи, колкото ми душа иска. Като малка майка ми ме водеше там, за да си избера поредната дрешка или просто да се порадвам на луксозните стоки, които също бяха съвсем достъпни. По-късно Венци се шегуваше, че ще ме върже с дълго въже и ще ме остави да се разхождам колкото искам, а той ще седне в сладкарницата и когато стане време за тръгване, само трябва да дръпна въжето. Сега насладата ми от дрехите е съвсем ограничена и сякаш открадната. Никъде, освен в магазините за втора употреба, не може да се пипне нещо свободно. Това е проблем не само за мен. И виждащите искат да пипнат материята на дрехата, която скоро може да стане тяхна. Въпреки това периодично отивам на пазарите или в някой магазин. Обикновено търся нещо конкретно и се старая да кажа на продавачките точно какво е то. Но те упорито ми предлагат съвсем друго — често нямат това, което търся и тайно се надяват да променя решението си. Така без да искам, научавам доста за последния писък на модата (не на висшата, разбира се). Лошото е, че това научаване вместо с наслада и интелектуално любопитство, е придружено от средно голяма доза стрес. Заедно с обясненията и предложенията продавачите с всичка сила се стараят да ми пробутат нещо, което или не ми трябва, или не е моя размер. Аз съм дребна, нося едновремешния 44 размер. Веднъж питам продавачката има ли поло като за мен. Тя ми отговаря, че има много хубави пола 50-и номер. Казах й, че ми трябва поло, а не спален чувал. Но каквото и да отговоря, дали ще смънкам нещо или ще се пошегувам, винаги ми е съвестно, че безпокоя бедните жени и им давам напразни надежди, че ще купя нещо. Те стоят по цял ден на сергиите и чакат някой да вземе поне една от дрехите, събирали праха най-малко година. Така че удоволствието при запознаването с модата и избора на дрехи сега ми е почти отказано. Това са само редки, откраднати мигове. Отдавна мечтая да се озова в магазин за играчки, където продавачът ми е познат, но това си остава само мечта. Плюшените играчки не ми харесват, защото обикновено са стилизирани или приличат на хора с животински лица. Имам едно еленче, което вместо да е изправено и тънконого, седи на задните си крака като мече и има огромна муцуна. Обичам играчки, които приличат на истинските предмети, хора или животни. Когато отида някъде на гости, карам домакина да ми покаже всички украшения и фигурки, ако има такива вкъщи. А ако има деца и играчки, празникът е наистина голям.