Принцесата на татко

Който има мечта от детство и чувства, че е роден за някаква професия, ще ме разбере напълно. Може би това желание умира заедно с човека, а може и малко след него. Руският писател Александър Грин чудесно описва подобно състояние във фантастичната си книга „Бягаща по вълните“. Там той казва: „Като преминавах от град в град, от страна в страна, се подчинявах на сила, по-повелителна от страстта или манията. Рано или късно, на старини или в разцвета на годините, несбъднатото ни зове и ние се оглеждаме, стараейки се да разберем откъде е долетял зовът му. Тогава сякаш се събуждаме сред своя свят, тягостно се сепваме и скъпим всеки ден, вглеждаме се в живота си, с цялото си същество се стараем да разберем не започвали да се сбъдва несбъднатото? Не става ли по-ясен образът му. Не трябва ли сега само да протегнем ръка, за да хванем и задържим слабо проблясващите му черти?“

Така ставаше и с мен, несбъднатото ме преследваше не по градове и държави, а през годините, като ту се сгушваше отчаяно, ту подаваше глава и крещеше неудържимо в зависимост от обстоятелствата. Исках да върша нещо друго, по-творческо, може и като допълнителна работа, но да опитам. Така започнах да го търся. Написах автобиография, регистрирах се в няколко сайта за работа и подавах документите си по всяка обява, която поне малко отговаряше на изискванията ми. Търсех работа като редактор или коректор или преводач от руски език. Бях спокойна, че ако трябва да коригирам нещо, имам брайлов дисплей, който ми показва точно всеки знак.

Патилата и премеждията ми са много. Претърпях няколко провала, защото не знаех точно какви са изискванията на работодателите, а и те не знаеха какво мога и не им се занимаваше с мен, при положение че десетки виждащи хора кандидатстват за това място. Всъщност, въпреки че написах в мотивационното си писмо, че не виждам и работя на компютъра с говоряща програма, когато някой ми се обадеше, обикновено не знаеше, че съм сляпа. Затова първите ми думи бяха: „Знаете ли, че не виждам?“. Той обикновено отговаряше: „Не.“ и въпросът приключваше. Отказах се от мисълта да коригирам текстове, защото в някои варианти файловете не могат да се четат от екранен четец. Остана ми мисълта да превеждам от руски. Тук срещнах друга трудност. Знам руски език от майка си и после го усъвършенствах като четях списания и книги. Но това съвсем не беше достатъчно. За да превеждам, трябваше да съм завършила руска гимназия с успех поне 4 или руска филология. Другият вариант бе да притежавам международно признат сертификат за владеене на руски език. За гимназия и университет бе вече късно, започнах да търся начин да получа сертификат. Обаждах се в различни учреждения, но така и не успях да стигна до нужното ми място. Един човек, който бе обявил в интернет, че предлага курсове по руски език, предложи да ми даде сертификат. С разтуптяно сърце изпълних задачите, които ми изпрати, и срещу 10 лева получих един лист, на който пишеше, че е сертификат. Разбира се, той не ми послужи пред нито един работодател. По-късно се смях от сърце, като разбрах, че задачата ми е била да превеждам на руски началото на книгата му. Някои работодатели, за чиито преводи не се изисква легализация, ми изпращаха тестове, но повече не ми отговаряха. На едно място направо ми отказаха, не харесаха превода ми, на друго ме поканиха, но пък нямали пари да развият проекта. Много притеснена, преглеждах преводите си, търсех грешки, стараех се да слушам или чета книги на руски, за да се справя по-добре следващия път. Понякога мислех да се откажа, но точно тогава проблясваше светлинка в тунела и отново подавах документи по следващата обява. Кандидатствала съм над 200 пъти в jobs.bg и по други обяви.