Принцесата на татко

Дните преди съкращението бяха мрачни. Освен тъжната перспектива да си останем вкъщи, и колежките вече ни смятаха за чужди — явно бяха предложили на директорката да ни съкрати, за да остане за тях малкото работа, която имаше. Съвестта ги гризеше и не искаха много да говорят с нас. Колежката ми си намери работа и напусна сама, а аз зачаках съкращението. За да нямат неприятности с Инспекцията по труда, обявиха престой на печатницата за един месец и след това ме съкратиха. Сигурно щеше да ме хване голяма депресия, но преводът на книгата ми помогна много — трябваше да го предам за определеното време и това ми отвличаше вниманието. Преведох книгата за два месеца и половина. След това Мариана (така се казваше тя) ми предложи друга книга. С радост се съгласих и я преведох за един месец — тя беше 200 страници, но в нея нямаше особена терминология. След това няколко месеца превеждах за нея статии. Тя се отнасяше много добре с мен, дори ми купи един електронен речник, за да улесни работата. За такъв работодател бях мечтала. Честно казано, от случайните си работодатели досега съм чувала много по-добри думи за себе си, отколкото от всичките си началници през 27-годишния си стаж взети заедно.

През февруари 2009 г. преведох и последните материали, нямаше вече работа за мен. Тогава почувствах с голяма сила, че съм зад борда, няма с какво да се заема. Хубавото бе, че можех да напиша в автобиографията си за книгите, които съм превела, и работодателите ме вземаха по-насериозно. Пред мен отново остро застана въпросът за получаване на сертификат. Пак се разтърсих из интернет и този път намерих, че Нов български университет предлага такава услуга. Писах на преподавателките, свързах се с тях и уточнихме времето и начина да се явя на изпит. Дадоха ми и предварителни тестове, за да си избера нивото на владеене на езика. Избрах най-високото, за което ми бяха дали тестове — C1. Таксата за изпита беше 300 лева и въпреки че сърцето ме болеше, я внесох в банката — без сертификат съвсем няма надежда за работа. Добре че преди да ме съкратят си купих лаптоп. С него отидох на изпита. Трябваше да направя 5 теста, от които единият е писмен изпит, съдържащ 3 подтеми. Изпитът е доста труден и се съмнявам, че човек може да издържи този изпит и на родния си език, без да има нещо общо с литературата. Направих тестовете на компютъра си — другите писаха на листове. Неприятното бе, че отговорите бяха разположени така, че трудно се стигаха с екранния четец — трябваше да ги търся със стрелките буква по буква. Знаех напълно всички отговори, но докато се добера до всеки от тях, се изморих до предела. Имах чувството, че всичката вода от организма ми се е изпарила и е останало само сухо вещество. Изпитът ми продължи от 9 до 15 часа, когато проведохме теста по говорене. Преподавателките бяха много внимателни и искрено желаеха да ми помогнат. След около месец си получих сертификата — един лист, който веднага се постарах да ламинирам, за да не загубя. Все пак струва 300 лева. Сканирах го и сега го пращам заедно със CV-то си по всички обяви за преводач. Сега ми отговарят на писмата, но не за да ми дадат работа, а да ме включат в някакви списъци. Пращат ми една или няколко декларации, които трябва да заверя нотариално, и после кротко да чакам, ако се появи някой лист за превод. Събрах 20-тина декларации и отегчена прибавих в края на мотивационното си писмо: „Моля не ми пращайте декларации. Имам вече двайсетина от тях и нито един лев в джоба.“ Това подейства — декларации няма, но и работа няма. Както и да е, не искам новото ми хоби да бъде заверяване на декларации и плащане такси на нотариусите.