Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Глава 12
Размисли за това-онова
Наричам така тази глава, защото смятам да пиша за неща, които нямат особена връзка помежду си, освен може би, че се отнасят за мен.
Няма защо да си кривя душата, фактът, че не виждам от рождение, наложи отпечатък върху живота ми. Може би той е дори много по-забележим за другите, защото за мен слепотата е единственото състояние, в което съм била някога. По принцип отношението към слепите в по-голямата си част се разделя на две противоположни становища. Едни, и това са повечето хора, като видят, че нещо с някого не е наред, се стараят да избягат, за да не си развалят настроението или откровено го съжаляват, като освен всичко друго, го смятат за малко по-зле интелектуално от себе си. Другата част, тя е по-малобройна и с романтична настройка, смята, че слепите знаят нещо тайнствено, недостъпно за простосмъртните, едва ли не имат пророческа дарба. Много рядко са хората, които приемат нормално инвалидите и особено слепите. Проблемът е, че не можем да се погледнем в очите и сигурно той е доста съществен. Намират се и хора, които не само ни приемат нормално, но отгатват желанията ни и ни помагат навреме и точно както трябва, без да ни карат да се притесняваме. Това са безценни находки, който ги има вкъщи, е истински щастливец. Не е задължително тези хора да са особено образовани — просто имат нещо в себе си, което не може да се обясни. В стихотворението си „Слънчевите хора“ поетесата Станка Пенчева казва: „Те всичко сложно правят просто“. Може би това е основното им качество. Ненормалното отношение ни създава трудности и дори никак да не ни се иска, трябва да се борим с тях, за да оцелеем. Знам, че дискриминация ще има винаги. Ако не беше така, нямаше да се говори за нея. Поне в България според мен най-многото, което един инвалид може да желае, е да има свое кътче, където да е уважаван и разбиран и да го приемат като човек, а не постоянно да му тикат инвалидността пред носа. Аз не се оплаквам от неразбиране и поне вкъщи се чувствам добре. Когато работех, също бях намерила своето кътче, въпреки че дискриминацията и неприемането понякога крещяха пронизително.
Другата представа, която доста е вгорчавала живота ми, е, че всички слепи са еднакви. Ако някой направи нещо, винаги хората си правят капиталния извод: слепите правят това и това, те са морални или неморални, добри или лоши, старателни или немарливи. Да се мисли така е все едно да кажем, че всички виждащи са еднакви. Но такова нещо на никого и наум не е дошло. Никога не съм била част от тълпата, не обичах да се сливам с нея. Не че исках да се изтъкна, просто тълпата обикновено няма свой вкус, свои решения — приема това, което е модно, което й се диктува или се очаква от нея. Винаги се стремях да бъда каквато съм по природа, а не някой да оформя възгледите, заниманията и начина ми за прекарване на времето. Затова често не участвах в забавите, омръзваха ми безплодните разговори. Особено обичах да се уединя с някоя книга, което в училище ми се удаваше трудно, защото нямах лично пространство. Обичах да съчинявам стихове в потайна доба. Не казвам, че това е добро и не го препоръчвам на всеки. За такова отношение се заплаща със самота въпреки хората и обстоятелствата, която съвсем не е най-привлекателното нещо на света. Мисълта ми е, че изобщо не сме еднакви. Свързва ни само това, че не виждаме и доколкото то е в сила, може да имаме нещо общо. Иначе, както става и с другите, върху нас влияят всички фактори, оформящи дадена личност — епохата, в която живеем, средата, от която произхождаме, отношението на родителите към нас или липсата на родители, образованието и, разбира се, нашите личностни особености. Много пъти съзнателно съм правела или съм се отказвала от нещо, за да не помислят хората, че то е характерно за всички слепи. Например това, че обичам да пипам лица, да пея с пълен глас под душа или когато съм включила прахосмукачката, да измислям смехории, да се ровя в разни книги съвсем не се отнася за никой друг освен за мен. Слепите по принцип не са по-музикални от другите, нито имат по-остър слух. Доколкото могат да изкарват прехраната си с музика или говорене, е естествено да наблягат на тези си заложби, ако ги имат. Аз не съм особено музикална, въпреки че обичам да си пея и знам стотици песни. Моята съученичка Даниела, която свири на пиано и акордеон, когато чуе даден тон, веднага може да каже името му. Но това е рядко явление както сред слепите, така и сред виждащите. Дори не притежавам прословутия остър слух и съсредоточеност, което често ми пречи. Не стига, че запомням бавно маршрутите, отгоре на това съм и разсеяна, отнесена от вихъра. Често, замислена за нещо, вместо в шкафа, бъркам в хладилника. За съжаление не успявам да скрия разсеяността си от Венци, колкото и да се старая. Казвам му, че това е характерно за професора, който си вари часовника, а по яйцето гледа колко е часът, а не обикновено празноглавие, но полза никаква. Все пак ако всеки предмет не е на точно определено място, ще бъде невъзможно да свърша каквото и да било. Ако има нещо общо за слепите, то е спазването на определен ред. В противен случай ще посветим повечето време на търсене на нужните ни вещи и не се знае дали ще ги намерим.