Принцесата на татко

Глава 11

Изпъдена в пустовремието

Перспективата да живееш само с пенсията си не е особено привлекателна. Но много по-страшно е да бъдеш извън борда на живота, както красиво и шеговито се е изразил академик Александър Теодоров-Балан „изпъден в пустовремието“. Може би ако имах деца и внуци, „пустовремието“ нямаше да ме плаши и потиска толкова. Но тъй като нямам, трябва да се боря с него с всички сили.

Откакто се помня, времето ми е било строго разчетено — винаги ставах сутрин рано, учех или отивах на работа, след това имах други задължения. След съкращението постепенно изпаднах в състояние, подобно на безтегловност. Добре, че имах работа няколко месеца и въпреки че си бях вкъщи, трябваше да спазвам определен режим, за да я свърша. Но задачите свършиха и пред мен остро застана въпросът: А сега накъде?

Замислих се над проблеми, които не бях и предполагала, че съществуват. Компютърът винаги е заемал определено място в ежедневието ми, напоследък неговата роля се увеличи, но ме обзема истински страх пред мисълта, че той може да погълне цялото ми време и общуване. С въвеждането на новите технологии много хора работят дистанционно. В началото предимствата изглеждат повече от недостатъците. Но постепенно реалното общуване става все по-ограничено и неусетно може да останеш сам, ако нямаш семейно обкръжение. В интернет човек изглежда по-добър, отколкото е в действителност, лесно може да помогне, да прати на другия нужната книга или програма. Създава се усещане за единство, братство, солидарност. Но вероятността да срещнеш този човек, да докоснеш ръката му, да проведеш с него истински, човешки разговор на живо, е неизмеримо по-малка от когато и да било преди. Създава се фантастичен свят, в който има много хубави неща, но реалните човешки връзки и общуване са на изчезване.

Друга особеност, с която не мога да свикна в интернет е, че хората често не пишат истинската си възраст, а понякога дори и пол. Това ми се отразява направо болезнено. Анонимността предразполага и към всякакви лъжи. Къде, ако не в интернет, човек ще се представи за такъв, какъвто иска да бъде. И все пак най-шокиращото за мен е скриването на възрастта. Никак не мога да чатя с някого, ако не знам дали това е дете, което мога да погаля по главата, млад човек или по-възрастен от мен, за да му отдам дължимото уважение.

Преди смятах баба си за невъзпитана, защото спираше и заговаряше всички, които срещахме из града или минаваха покрай къщата ни. Това погрешно разбирано „възпитание“ сега дава горчивите си плодове и не е по силите на един човек да направи нещо срещу него. Съседите ми в Банкя всъщност са мои роднини, но почти никога не ми се обаждат и се разминаваме, дори без да се поздравим. Когато срещнат погледа на свекърва ми или Хриси, сигурно кимват сдържано и това е цялото ни общуване. Не обвинявам никого — притеснителността и сдържаността и съзнанието, че не е прието да се говори с непознати, са хванали и мен здраво за гърлото и ми е трудно да наруша приличието. Но и не мога да си отговоря на въпроса какво ще стане с нас, а още по-малко с идващото поколение. Може и да отвикнем да говорим, а само да си пишем по електронната поща. Когато ходех на работа и се прибирах сама, някои познати ме заговаряха в автобуса, а с други вървяхме заедно към къщи. Тогава си казах, че ако виждах, сигурно нямаше да ме заговорят, но сега като искат да ми помогнат, става и разговор. Осъзнавах ограничеността на общуването и приемах с радост всеки разговор за каквато и дреболия да се отнася. Знам, че всяко добро е от Бога. Не отказвах ничия помощ, освен ако не се страхувах, че вместо да ми помогнат, могат да ме объркат ( прибирам се по точно определен маршрут). С някои от тях се срещахме често, говорехме не само за текущите проблеми, но и за вечните, духовни неща. Сега, като си стоя вкъщи, излизам с Венци или Хриси и не се нуждая толкова от помощ.