Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Добре — кимна Ричър. — Отиваме да проверим.
— Лявата или дясната улица избираш?
— Лявата.
Поеха предпазливо към ъгъла. Но лявата улица беше все така пуста. Приличаше по-скоро на тясна алея. Едната й страна опираше в дървената ограда на мотела, а от другата беше тухлената фасада на някакъв смесен магазин. Сто метра по-нататък тя се пресичаше с друга, по-широка улица, успоредна на Уест Мейн. Втората пряка беше по-къса и по-неугледна, с няколко единични сгради и малки паркинги, а след нея следваха по-високи сгради, които стигаха до следващата успоредна улица. Вдясно имаше една с висок ламаринен комин, от който излиташе гъста пара. „Беривил Грил“ със сигурност. Радващ се на добро вечерно посещение.
— Предната врата или задната? — попита Търнър.
— Предният прозорец — поправи я Ричър. — Разузнаването е всичко.
Завиха надясно и отново станаха предпазливи. Най-близо до тях тъмнееше витрината на затворен магазин, вероятно цветарница. Ресторантът беше непосредствено след нея. Изглеждаше доста просторен. Четири витрини към улицата, разделени на двойки от входната врата. Стигаха до тротоара. Може би ги отваряха през лятото и изнасяха маси навън.
Залепил се за стената, Ричър предпазливо се насочи към най-близката витрина и надникна вътре. Под този ъгъл беше в състояние да обхване около една трета от вътрешността на заведението. Масите бяха малки, наредени плътно една до друга. Ресторантът се оказа от фамилен тип. Нищо особено. Сервитьорките бяха няколко съвсем млади момичета, вероятно ученички. Масите бяха дървени, без покривки. Около половината от тях бяха заети. Двойки, тройки, тук-там цели семейства. Родители с порасналите си деца. Част от тях очевидно се забавляваха, други бяха по-тихи и малко напрегнати.
Но нито една маса не беше заета от четирима мъже. Поне в тази част от салона, която виждаше Ричър. Отдръпна се назад. Търнър се промъкна покрай него и тръгна с бърза крачка по тротоара. Извърнала глава към платното на улицата, тя подмина входа и спря малко след най-отдалечената витрина. Ричър наблюдаваше вратата. Никой не излизаше. Търнър залепи гръб за стената и предпазливо надникна през стъклото. От тази позиция вероятно вижда другата една трета от заведението, помисли си Ричър. Противоположната на тази, която беше огледал той. Само централната част на салона оставаше извън полезрението им.
Тя поклати глава и тръгна в обратна посока, а той към нея. Срещнаха се на входа. Ричър дръпна вратата и я пропусна пред себе си. В централната част имаше много маси, но нито една от тях не беше заета от четирима мъже. Нямаше катедра на салонен управител или служебна масичка. Към тях забърза млада жена. По-скоро момиче, най-много на седемнайсет. Очевидно тя посрещаше гостите. Беше облечена с черен панталон и черна блуза с къс ръкав, върху чиято предница беше избродирано логото на „Беривил Грил“. На дясната й ръка личеше яркочервен белег, явно рождено петно.
— Двама за вечеря? — попита тя.
— Търсим едни хора — каза Търнър. — Може би са питали за нас.
Момичето замълча, местейки очи от Търнър към Ричър и обратно. После очевидно й светна. _Мъж и жена_.
— Бяха ли тук? — добави Ричър. — Четирима мъже, единият от които гигант?
Момичето кимна и несъзнателно разтърка ръката си. Или може би нервно. Ричър погледна надолу.
Белегът й не беше рождено петно.
Защото променяше формата си. И цвета си.
Беше оток.
— Те ли го направиха? — попита той.
Момичето кимна и каза:
— Онзи, големият.
— С бръсната глава и малки ушички?
— Да. Той ме стисна за ръката.
— Защо?
— Искаше да му кажа къде другаде може да бъдете. Но аз нямаше как да му кажа.
Отокът беше голям. Причинен от огромна лапа.
— Много ме уплаши — добави момичето. — Имаше злобни очи.
— Кога си тръгнаха? — попита Ричър.
— Преди десетина минути.
— Накъде се насочиха?
— Не знам. Така и не можах да им кажа къде да ви търсят.
— Барове, закусвални?
— И той ме попита същото. Но тук няма такива.
Момичето всеки момент щеше да се разплаче.
— Те няма да се върнат — рече успокоително Ричър.
Това беше всичко, което успя да измисли.
Оставиха момичето да разтрива отока си и се насочиха към улицата, която не бяха използвали. И тя беше като другата: тясна, зле осветена и стигаща до оградата на мотела вдясно. Предпазливо завиха зад ъгъла и внимателно огледаха паркинга.
Беше празен.
Колата с хлътналите ламарини беше изчезнала.
> 26
След триста метра Ричър и Търнър стигнаха края на града и Уест Мейн се превърна в старото щатско шосе 7.