Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Според мен вътре е само рецепционистът. Който най-вероятно е и собственикът. Седи някъде в дъното.
Ричър провери вратите на колата. Бяха заключени, както и багажникът. После опря длан на радиаторната решетка. Металът пареше. Колата се беше появила съвсем наскоро. Той се насочи наляво, към вътрешния двор. Там беше пусто. Никой не се разхождаше покрай стаите, никой не проверяваше вратите или прозорците.
Върна се обратно.
— В такъв случай да поговорим с човека — каза той.
Търнър отвори вратата и го пропусна пред себе си.
Офисът се оказа по-хубав от онези, с които Ричър бе свикнал. Много по-хубав от офиса на мотела край Рок Крийк. Подът беше покрит с качествен винил, на стените имаше хубави тапети и многобройни дипломи и грамоти в рамки. Рецепцията представляваше истинско старинно писалище — от онези, на които Томас Джеферсън беше писал своите писма. Зад писалището имаше кресло от червена кожа. Човекът в него беше около шейсет, висок, посивял и внушителен. Приличаше на президент на голяма корпорация, а не на собственик на малък мотел.
— Търсим едни приятели — обади се Търнър. — Колата им е отпред.
— Имате предвид четиримата джентълмени? — попита възрастният мъж, наблягайки на последната дума с лека, но ясно доловима ирония.
— Да — кимна Търнър.
— Страхувам се, че сте се разминали. Преди десетина минути питаха за вас. Всъщност не съм сигурен, но предполагам, че имаха предвид именно вас. Питаха за мъж и жена, които наскоро са взели стая.
— А вие какво им казахте? — обади се Ричър.
— Казах, че още не сте пристигнали, естествено.
— Добре.
— Ще се регистрирате ли сега? — попита съдържателят. Каза го така, сякаш нямаше да се разплаче в случай на отказ.
— Най-напред трябва да открием приятелите си — отвърна Ричър. — Искаме да обсъдим нещо. Къде отидоха?
— Решиха да проверят дали не сте отскочили да похапнете. Насочих ги към „Беривил Грил“, защото той е единственият ресторант, който работи до по-късно.
— Не броите пицарията, така ли?
— Не я броя за нищо — засмя се собственикът.
— А къде се намира този „Беривил Грил“?
— На две преки зад нас. Лесно ще го намерите.
— Благодаря — кимна Търнър.
Имаше два начина да стигнат до ресторанта. По лявата или по дясната улица. А за да не се разминат с преследвачите си, трябваше да се разделят. Или казано иначе, всеки от тях да се изложи на риска да застане сам срещу четирима. Ричър нямаше нищо против, но не беше сигурен за Търнър. Тя беше два пъти по-дребна от него и нямаше оръжие. Нито пистолет, нито нож.
— По-добре да ги изчакаме тук — каза той. — Нека те да дойдат при нас.
Но те не дойдоха. Двамата останаха пред мотела в продължение на пет дълги минути, но не се случи нищо. Търнър се раздвижи, за да може светлината от лампата да падне върху колата.
— Доста добре си нагънал вратите — отбеляза тя.
— Колко време им трябва да проверят проклетия ресторант? — промърмори Ричър.
— Може би са сбъркали заведението. Може би наоколо има някой бар, който предлага хамбургери. И дори два. Съдържателят на мотела не ги брои за ресторанти.
— Не чувам никакви барове — поклати глава Ричър.
— Как се чува бар? — вдигна вежди тя.
— Глъчка, потракване на бутилки и чаши, бръмчене на вентилатори. Все характерни звуци.
— Може би са твърде далече, за да ги чуем.
— В такъв случай би трябвало да се върнат за колата.
— Все пак трябва да са някъде, нали?
— Може би в последния момент са решили да вечерят — каза Ричър. — Ние бяхме гладни, нали? Същото важи и за тях.
— Аз още съм гладна — призна Търнър.
— Май ще е по-добре да се разправим с тях вътре в ресторанта. Ограничено пространство, известно сдържане от тяхна страна. Плюс ножове по масите. А после ще им изядем вечерята. Досега би трябвало вече да са поръчали. С удоволствие бих хапнал някоя и друга пържола.
— Сервитьорът ще извика ченгетата.
Ричър огледа дясната улица. Нищо. Огледа и лявата. Напълно пуста. Върна се при Търнър.
— Със сигурност са седнали да вечерят — каза тя. — Какво друго биха могли да правят? Досега да са претърсили целия Беривил. Дори два пъти. Значи са в ресторанта, където могат да останат още цял час. Ние обаче не можем вечно да се мотаем тук. Намираме се върху частна собственост. А Беривил със сигурност има своите правила и закони, както и полицейски участък. Онзи в мотела може да позвъни там всеки момент.