Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Била ли си някога на Каймановите острови?
— Не.
— А имала ли си сметки в чужди банки?
— Шегуваш ли се? — изгледа го тя. — С майорската си заплата? Печеля по-малко от някои гимназиални учители.
— Защо си изчакала цял ден, преди да съобщиш за чуждия шпионин, свързан с капитана във Форт Худ?
— На разпит ли ме подлагаш? — изгледа го Търнър.
— Мисля — въздъхна Ричър. — Това е всичко.
— Знаеш защо — каза тя. — Исках да го пипна лично, за да съм сигурна, че нещата няма да се оплескат. Дадох си двайсет и четири часа, обаче не успях да го открия и се обърнах към ФБР. Те трябва да бъдат щастливи, че не си отпуснах цяла седмица.
— Аз бих го направил — въздъхна Ричър. — Дори и месец.
Изядоха парчетата пица и изпиха газираната вода. Ричър избърса уста с опакото на дланта си, която пък избърса в панталона си.
— Какво ще правим сега? — попита Търнър.
— Ще тръгнем през града и ще махаме на стоп, за да ни откарат на запад.
— Тази вечер ли?
— По-добре ли е да спим под някой храст?
— Колко на запад?
— Чак до края. Отиваме в Лос Анджелис.
— Защо?
_Саманта Дейтън_.
_Сам_.
_Четиринайсетгодишна_.
— По-късно ще ти кажа — рече на глас той. — Сложно е.
Прекосиха центъра на града по главната улица, която до кръстовището се наричаше Ист Мейн, а след него вече беше Уест Мейн. Всички витрини бяха тъмни, всички врати — заключени. Беривил несъмнено беше хубаво американско градче, приятно и непретенциозно, но едновременно с това скучно. Не можеше в едно нормално населено място всичко да е тъмно и под ключ толкова рано вечерта.
Продължаваха да крачат напред. Търнър изглеждаше добре с ризата, въпреки че можеше да се нанесе в нея два пъти. Но след като нави ръкавите и направи серия от типично женски движения с раменете и ханша си, ризата изведнъж придоби някаква форма и сега големият размер само подчертаваше крехката й фигура. Косата й все още падаше свободно по раменете. Движеше се енергично и гъвкаво, очите й гледаха все така въпросително, но в тях нямаше нито напрежение, нито страх, а по-скоро нещо като апетит. Ричър не беше сигурен към какво.
Но несъмнено си струва чакането, помисли си той.
Продължиха нататък.
А после внезапно се озоваха пред някакъв мотел в западния край на града.
На паркинга пред него беше колата с хлътналите врати.
> 25
Мотелът беше чист и спретнат като по-голямата част от града, която успяха да видят. Червени тухли и бяла мазилка, знаме на покрива и орел над вратата на офиса. Отпред имаше автомати за кока-кола и лед, а стаите — може би двайсет на брой, бяха подредени в два реда, разделени от широк вътрешен двор.
Колата с хлътналите врати беше паркирана по диагонал пред офиса, небрежно и някак временно. Сякаш шофьорът се беше отбил за малко, за да получи някаква информация.
— Сигурен ли си? — тихо попита Търнър.
— Абсолютно — кимна Ричър. — Това е тяхната кола.
— Но как е възможно?
— Възможно е, защото човекът, който командва тези хлапаци, е много навътре в нещата, а освен това е умен. Няма друго обяснение. Научил е, че сме се измъкнали с трийсет долара в джоба, казали са му, че едно от градските ченгета ни е засякло на Конститюшън Авеню. После е седнал да помисли. Къде може да отиде човек с трийсет долара в джоба? Отговорите на този въпрос са само четири. Или се покриваш някъде в града и спиш в някой парк, или отиваш на Юниън Стейшън, или на автогарата зад нея и заминаваш за Болтимор, Филаделфия или Ричмънд. Има и друг вариант — тръгваш в обратна посока, на запад, използвайки някой от по-малките автобуси. Нашият мислител реагира логично и насочва вниманието си именно към малките автобуси. Защото билетите за тях са по-евтини и защото Юниън Стейшън и голямата автогара са далеч по-лесни за наблюдение от страна на ченгетата. Същото важи и за гарите и автогарите в крайните точки — тоест в Болтимор, Филаделфия и Ричмънд. А спането в парк означава, че ако не те хванат днес, ще те хванат утре. На всичкото отгоре те си въобразяват, че знаят как живея и че никога не се задържам на Източното крайбрежие. Защото винаги съм предпочитал да се движа на запад.
— Но ти се съгласи да тръгнем към Юниън Стейшън.
— Опитвах се да бъда демократичен и да не ти налагам своите навици.
— Но откъде знаят, че ще слезем именно в Беривил?
— Не знаят. Бас държа, че вече са проверили всички населени места от Лийсбърг насам. Всеки мотел. Хамилтън, Пърселвил, Беривил… Следва Уинчестър. Ако не ни открият тук, ще отидат там.
— А ще ни открият ли тук?
— Искрено се надявам — кимна Ричър.
Офисът на мотела имаше малки прозорчета с предимно декоративно предназначение. Бяха със спуснати пердета и нямаше как да се разбере кой е вътре. Търнър пристъпи към едно от прозорчетата и опря лице в стъклото. Започна да наднича отдолу, отляво, отдясно. Накрая прошепна: