Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Ричър пак зачака. Една минута, после още една. Нищо освен непрогледен мрак.
След това на изток изплуваха поредните светлини. Доста отдалече, може би все още от Ист Мейн, преди главното кръстовище на града. После приближиха. Колата със сигурност беше вече на Уест Мейн. Лъчите бяха слаби и жълтеникави, рожба на старомодни фарове. Нищо модерно. Никакви халогени. Ричър зае позиция на своя ъгъл. Фаровете се приближаваха. Бавно, но стабилно. После се плъзнаха покрай него.
Пикап.
Прибегнаха до същото изпълнение. Неговият ляв юмрук, нейният палец.
Пикапът намали, после спря.
Търнър стъпи на платното, пъхна глава през сваленото дясно стъкло и започна да говори. През това време Ричър вече преодоляваше петдесетметровото разстояние, делящо го от спрелия автомобил.
Този път Жулиета потърси Ромео. Нещо, което беше необичайно. В повечето случаи Ромео беше този, който предлагаше поредните новини. Но трудът им беше така разпределен, че понякога и Жулиета получаваше новата информация.
— Никаква следа от тях, чак до Уинчестър — обяви мъжът с псевдоним Жулиета.
— Това сигурно ли е? — попита Ромео.
— Проверката беше извършена крайно внимателно.
— Добре. Но задръж хората ни в района. Големият ни шанс е онази автобусна линия.
— Разбрано.
*
Ричър дотича до пикапа, леко задъхан. Беше стар шевролет, произведен и купен за работа, а не за шоу. Мъжът зад волана беше жилаво около седемдесетгодишно старче, кожа и кости, с рядка бяла коса. Търнър го представи по доста странен начин:
— Този господин пътува за окръг Минерал в Западна Вирджиния. Отива на едно място, наречено Кийзър, недалече от границата с Мериленд.
На Ричър това не му говореше нищо, но Западна Вирджиния звучеше с една идея по-добре от тази, обикновената Вирджиния. Той пъхна глава през прозореца редом с Търнър и обяви:
— Сър, много ще сме ви благодарни, ако ни вземете.
— В такъв случай скачайте в кабината и да потегляме — отвърна старчето.
Седалката беше цяла, но кабината се оказа доста тясна. Търнър влезе първа. Ричър я последва, затръшна вратата и притисна рамо в стъклото, но въпреки това за Търнър остана съвсем малко пространство между. В замяна на това седалката беше мека и удобна, а в кабината беше топло. Двигателят работеше гладко и равномерно и с лекота вдигаше около сто. Вървеше така, сякаш никога нямаше да спре.
— А вие всъщност накъде сте се запътили? — попита старчето.
— Търсим работа — отвърна Ричър, спомнил си за младата двойка в Охайо с проскубаното куче, която пътуваше в червеното силверадо. — По тази причина ни устройва всяка посока.
— А каква работа търсите по-точно?
Това постави началото на обичайния стопаджийски разговор, по време на който и двете страни дрънкат небивалици, базиращи се на полуистини, а много често и на въздух под налягане. Ричър се беше разделил с армията преди доста време и оттогава насам му се беше налагало да работи какво ли не — портиер на нощен клуб, чистач на басейни, дървосекач, разрушител на стари сгради, берач на ябълки, хамалин. Говореше за всичко това така, сякаш винаги е било единственото му занятие. Търнър от своя страна се зае да описва работата си като сервитьорка, секретарка и пътуваща продавачка на кухненски съдове — според Ричър все неща, с които се беше занимавала вечер или през уикендите в гимназията и колежа. Старецът пък им разказа за отглеждането на тютюн в двете Каролини и на коне в Кентъки и за работата си като шофьор на камион с осемнайсет колела, с който превозвал въглища в Западна Вирджиния.
Минаха през Уинчестър, прекосиха на два пъти магистрала I-81, а след това се насочиха към щатската граница и региона на Апалачите. Не след дълго започнаха дългото изкачване на северните склонове на планината Шенандоа по стръмен, изпълнен със завои път, нагоре към връх Джордж. Моторът напрегнато виеше, слабата светлина на фаровете подскачаше и почти изчезваше при по-острите завои. Някъде около полунощ вече бяха в Западна Вирджиния, все още високо в планината. Пътят пресичаше девствени гори и стигаше чак до Алегените.
После Ричър видя пожара на запад от тях, южно от пътя, сред гористите склонове на планината. Жълто-оранжево сияние на фона на черното небе. Като голям огън на открито или някакъв предупредителен сигнал. Прекосиха заспало градче на име Кейпън Бридж, продължавайки да се приближават към огъня. Така изминаха около километър и половина, след което пътят изви право към него.
— Ако нямате нищо против, ние ще слезем тук, сър — обади се Ричър.
— Тук ли? — обърна се да го погледне старчето.