Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Как така?
— Те никога няма да изпратят доклад. Мъртви са.
> 24
Ричър й разказа за пропуснатите радиовръзки, за притеснението в щаба и за полулегалната му заповед за въздушно издирване на момчетата. А след това и за двата трупа, открити на някаква козя пътека.
Търнър дълго мълча.
— Бяха добри бойци — прошепна най-сетне тя. — Нати Уикс и Дънкан Едуардс. Нати беше старо куче, на което можеше да се разчита, а Едуардс — многообещаващ младеж. Не трябваше да ги изпращам там. Хиндукуш е прекалено опасно място за двама мъже, които са сам-сами.
— Не е било работа на местните племена — каза Ричър. — Стреляно е от упор с деветмилиметрови патрони американски боен стандарт. Най-вероятно с берета М9. Местните племена биха им прерязали гърлата или биха ги надупчили с калашници.
— Значи са се натъкнали на лошия американец.
— Без дори да подозират — добави Ричър. — Изстрел от упор с пистолет показва, че нашите хора са го допуснали до себе си, разговаряли са отблизо. Нещо, което не биха направили и при най-малкото подозрение.
— Чиста работа — въздъхна Търнър. — Оставят ме на тъмно и от двете страни — и от тук, и от там. Нямам за какво да се заловя, по дяволите! Победиха ме, Ричър. Не виждам как бих могла да се измъкна.
Ричър не каза нищо.
Решиха да слязат в Беривил, Вирджиния — предпоследната спирка по автобусната линия. Това намаляваше вероятността шофьорът да запомни нетипичната двойка пътници, които са пътували от единия до другия край на линията. Особено ако се стигнеше до съобщения по радиото и телевизията, полицейски разпити или разлепени по пощенските кутии снимки на издирваните престъпници.
Дъждът беше спрял, но въздухът си оставаше влажен и студен. Центърът на Беривил изглеждаше достатъчно привлекателен, но те поеха пеша в обратна посока, пресякоха жп линията, подминаха някаква пицария и се насочиха към смесения магазин, който бяха зърнали през прозореца на автобуса. Персоналът се готвеше да затваря, а това не беше добре, защото продавачите имаха навика да запомнят първите и последните клиенти. Но ако Търнър останеше с панталона от бойната си униформа, щеше да е още по-зле, затова влязоха вътре и тя бързо си намери брезентов работен панталон — почти същия като на Ричър. Макар и най-малкият размер на щанда, той пак й беше прекалено дълъг и доста широк в талията. Тя обаче реши, че този недостатък може да се превърне в предимство — армейските й ботуши щяха да бъдат добре скрити под дългите крачоли.
Взеха и три комплекта връзки за обувки. Един за нея, втори за Ричър и трети, който щеше да й служи за колан. Направиха покупката по най-незабележимия начин — без да бързат, но и без излишно протакане, нито любезно, нито нелюбезно, с възможно най-малко думи. Тя искаше да се преоблече, но двамата решиха, че някой от продавачите със сигурност ще запомни жена с камуфлажен панталон в края на работното време, която си тръгва с току-що купения.
Магазинът разполагаше с голям паркинг, абсолютно тъмен и пуст по това време. Търнър се преобу без никакви проблеми и изхвърли униформения си панталон в контейнера зад сградата. След това размени якето на Ричър за ризата му и седна на бордюра, за да наниже връзките на ботушите си. Той се настани до нея и направи същото.
Бяха готови за тръгване. В джоба на Ричър бяха останали точно четири долара.
В някои страни по света това беше дневната надница, но в Беривил, Вирджиния, четири долара бяха нищо. С тях не можеха да си купят нито билети за напускане на щата, нито да наемат стая в мотел, нито да си поръчат нещо в околните заведения.
— Преди време спомена, че има различни банкомати — подхвърли Търнър.
— Има — кимна Ричър. — Но не тук, а поне на осемдесет километра напред или назад.
— Гладна съм.
— Аз също.
— Не виждам смисъл да стискаме някакви си четири долара.
— Съгласен съм — кимна Ричър. — Давай да харчим като луди.
Тръгнаха обратно към железопътната линия. Движеха се по-бързо и уверено с новите си връзки. Целта им беше пицарията, която бяха зърнали на идване. Не беше елитно заведение, но още по-добре. Поръчаха си по едно парче пица — той пеперони, а тя формаджо. Плюс кутийка газирана вода, която щяха да си разделят. В резултат останаха с осемдесет цента. Седнаха на един парапет пред железопътната линия и започнаха да се хранят.
— Губил ли си хора, докато беше командир на частта? — попита Търнър.
— Четирима — кимна Ричър. — Сред които една жена.
— Зле ли се почувства?
— Е, не подскачах от радост. Но това е част от играта. Всички знаем с какво се залавяме.
— Ще ми се и аз да загина.