Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— След като тези типове са отгатнали накъде вървим, трябва да приемем, че и армията може да отгатне — подхвърли Търнър. — А дори и ФБР.
Нещо, което превръщаше автостопа в кошмар. Наоколо цареше непрогледен мрак. Една безкрайна зимна нощ в средата на нищото. Един дълъг прав път. Приближаващите се фарове можеха да се видят от километри, но въпросът беше кой стои зад тях. Кой е зад волана? Цивилен или военен? Приятел или враг?
Рискът беше твърде голям.
По тази причина решиха да направят компромис — от онези, при които печелиш нещо и губиш нещо. Горе-долу поравно. Поеха обратно. Търнър остана да чака на банкета на петдесетина метра от последните къщи, а Ричър продължи още малко и опря гръб на една ъглова сграда, която гледаше и към осветена улица. Лампите й хвърляха отблясъци по шосето. Лоша идея, защото по този начин щяха да изпуснат всяка пътуваща в западна посока кола, която се включеше от следващите изходи, но в същото време добра, тъй като Ричър щеше да направи макар и бегла преценка на хората, които пътуваха, прекосявайки града — когато и ако се появяха такива. Разбраха се, че той трябваше да бъде безкрайно предпазлив, но ако се увереше, че всичко е наред, щеше да сигнализира на Търнър, която на свой ред да стъпи на платното с вдигнат палец. Което в крайна сметка му изглеждаше по-скоро печеливша, отколкото губеща идея. Защото, случайно или не, тяхната импровизирана стратегия имитираше един много стар стопаджийски номер — на пътя маха хубаво момиче, обзетият от ентусиазъм водач бърза да спре, но след това дотичва големият грозен приятел на момичето и също се качва.
Но трийсет минути по-късно Ричър започна да си мисли, че идеята е по-скоро губеща. При този много слаб трафик той нямаше време за каквато и да било преценка. Виждаше приближаващите се фарове, заставаше нащрек, колата профучаваше покрай него и докато мозъкът му обработваше най-базисните данни: _седан, домашно производство, модел, година_, колата вече беше подминала Търнър. Много преди той да е взел решение.
По тази причина смени подхода. Щеше да изключи всички седани и всички автомобили с висока проходимост на възраст под пет години и да одобрява всички пикапи и по-старите джипове. Никога не беше чувал армията да провежда издирвателни операции с пикапи, а и по принцип всичките й превозни средства се подменяха далеч преди да навършат пет години. Същото със сигурност важеше и за ФБР. Но съществуваше опасността да попаднат на някое от местните ченгета, което не е на смяна, но е решило да се включи в шоуто със собствения си автомобил. Ако искаха да избегнат и този риск, щяха да висят на пътя през по-голямата част от нощта — нещо, което рано или късно щеше да приключи като евентуалното преспиване в някой от вашингтонските паркове. Просто щяха да ги арестуват рано сутринта вместо късно през нощта.
Продължаваше да чака. Няколко минути по-късно от изток се появиха фарове. Движеха се с умерена скорост, точно както трябва да се движат в чертите на населено място. Той леко се приведе напред. Колата се плъзна покрай него.
Беше седан.
Той отново опря гръб на стената.
Изтекоха пет минути. После седем, осем. А след това — нови светлини. Пак се приведе напред. Беше пикап. В мига, в който отмина, Ричър изскочи на тротоара и размаха левия си юмрук. Петдесет метра по-нататък Търнър стъпи на платното и вдигна палец. Абсолютен синхрон. Пуснат като по конец пас в мач извън сезона. Фаровете на пикапа осветиха неподвижната фигура на Търнър.
Пикапът не спря.
_Мамка му_, изруга Ричър.
Следващият подходящ кандидат се оказа старичък форд бронко, който също не спря. По този начин постъпи и някакъв форд пикап на средна възраст, следван от нов додж рам. После шосето отново опустя. Часовникът в главата на Ричър показваше някъде около десет и половина. Застудя. Беше облечен с две тениски плюс якето с подплатата чудо. Започваше да се тревожи за Търнър, която имаше само една изтъняла от пране тениска и една обикновена риза. _Родена съм в Монтана_, беше казала тя. _Никога не ми е студено_. Той се надяваше това да е истина.
През следващите пет минути не се появи никаква кола. После от изток изскочи нов чифт фарове — широко и ниско разположени. Вероятно седан, прецени Ричър, но въпреки това се наведе напред.
В следващия миг се залепи за стената. Колата действително беше седан, бърза и пъргава. Форд краун Виктория, черна, със затъмнени стъкла и антени върху капака на багажника. Може би собственост на Военната полиция, на ФБР, на Федералната шерифска служба или на Вирджинската щатска полиция. Щом отмина, той мигом се наведе напред. Колата профуча покрай Търнър и продължи с висока скорост по пътя си.