Ужас [bg]

Сър Джон продължи да гледа, докато Гор, Девьо, Гудсър и петимата моряци с шейната не се изгубиха в лъщящите ледове на североизток, като лениво се чудеше дали не е трябвало да си вземат кучета за пътуването.

Сър Джон никога не беше харесвал идеята да се взимат кучета на арктическите експедиции. Животните понякога влияеха благотворно на духа на хората — поне докато не се наложи да бъдат застреляни и изядени, — но в края на краищата те бяха мръсни, шумни и агресивни създания. На палубите на корабите, превозващи достатъчно количество кучета, че да се окажат полезни — тоест да могат да бъдат впрягани в шейни, както беше прието сред гренландските ескимоси, — непрекъснато се чуваше лай, навсякъде бяха наблъскани кучешки колиби и постоянно вонеше на екскременти.

Той поклати глава и се усмихна. В тази експедиция бяха взели само едно куче — от смесена порода на име Нептун, — ако не се смята малката маймунка Джоко, и според сър Джон това беше повече от достатъчна менажерия за този кораб.

Седмицата след отпътуването на Гор се точеше мъчително бавно за сър Джон. Един след друг се връщаха другите отряди с шейни, участниците в тях бяха изтощени и премръзнали, вълнените им дрехи бяха пропити от пот заради напрягането, необходимо, за да се дърпа шейната през торосите или покрай тях. Всички докладваха едно и също.

На изток, към полуостров Бутия, няма свободни за плаване води. Дори и най-тесни канали.

На северозапад, към остров Принц Уелски, откъдето бяха пристигнали в тази ледена пустиня — също никакви открити води. Нямаше го дори едва забележимото потъмняване над хоризонта, понякога свидетелстващо за свободна за плаване вода. За осем дни тежко пътуване с шейната отрядът така и не беше достигнал до остров Принц Уелски, дори не го бяха зърнали в далечината. Ледът там представляваше такова скупчване от тороси и айсберги, каквото не бяха виждали никога досега.

На северозапад, в посока на безименния проток, по който леденият поток се движеше на юг към тях, покрай западния бряг и южния край на остров Принц Уелски, нямаше нищо освен бели мечки и замръзнало море.

На югозапад, в посока на предполагаемо намиращия се там масив на Земята Виктория и хипотетичния проток между островите и континента — никаква свободна вода, нито животни освен проклетите бели мечки, за сметка на това обаче стотици тороси и толкова много сраснали се с леда айсберги, че лейтенант Литъл — офицерът от КНВ „Ужас“, поставен от Франклин начело на този отряд, състоящ се само от членове на „Ужас“ — доложи, че в движението си на запад сякаш са се опитвали да преодолеят ледена планина, израснала на мястото на океана. В последните дни на похода условията толкова се бяха влошили, че трима души от осемчленния отряд бяха получили сериозни измръзвания на пръстите на краката и всичките осем в една или друга степен страдаха от снежна слепота, като самият лейтенант Литъл в последните пет дни беше ослепял напълно и страдаше от ужасно главоболие. На Литъл, стар арктически вълк, за когото сър Джон знаеше, че шест години по-рано е пътувал към Антарктида с Крозиър и Джеймс Рос, му се бе наложило на връщане да пътува в шейната, теглена от малкото моряци, все още способни що-годе да виждат.