Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Твоят приятел Прабакер те е подложил на това през последните две седмици, нали?
— Имаше и много по-лошо. Но истинският проблем е, че нищо не можеш да направиш. Виждаш деца, които… които са в тежко положение, и хора в копторите… Той ме заведе в коптора, където живее — и вонята на откритите тоалетни, и безнадеждната бъркотия, и хората, които те зяпат по вратите на колибите, и… Нищо не можеш да промениш. Нищо не можеш да направиш. Трябва да приемеш, че би могло да е и по-зле и че те никога няма да са по-добре, и си напълно безпомощен пред това.
— Хубаво е да знаеш какво не е наред със света — каза Карла след малко. — Но също така е важно да знаеш, че понякога, без значение колко несправедливо е то, не можеш да го промениш. Много от гадостите в света всъщност не са чак толкова гадни, докато някой не се опита да ги промени.
— Не съм убеден, че искам да го повярвам. Знам, че си права. Знам, че понякога колкото повече се стремим да подобрим нещата, толкова повече ги влошаваме. Но ми се иска да вярвам, че ако го правим както трябва, всичко и всеки може да се промени към по-добро.
— Знаеш ли, днес случайно срещнах Прабакер. Той ми каза да те питам за водата, каквото и да означава това.
— А, да — разсмях се. — Вчера излизах от хотела, за да се срещна с Прабакер. Но по стълбището се разминах с колона от индийци, които носеха големи кани с вода на главите си и се качваха нагоре. Долепих се до стената, за да ги пропусна да минат. Когато стигнах долу, видях голяма дървена бъчва на колела, обковани с желязо — нещо като водоноска. Един мъж гребеше с кофа вода от бъчвата и я наливаше в големите кани.
Наблюдавах това цяла вечност, а мъжете много пъти слизаха и се качваха нагоре по стълбите. Когато Прабакер дойде, го попитах какво правят. Той ми обясни, че това била водата за душа ми. Че душът бил свързан с резервоар на покрива и тези мъже го пълнели с каните.
— Естествено.
— Да, ти го знаеш и аз вече го знам, но вчера го чух за пръв път. В тази жега ми стана навик да се къпя по три пъти дневно. Дори не подозирах, че хора трябва да изкачват шест етажа, за да напълнят проклетия резервоар, та да мога аз да се изкъпя! Почувствах се ужасно, разбираш ли? Казах на Прабакер, че никога повече няма да си вземам душ в хотела. Никога.
— А какво каза той?
— Каза: Не, не, ти не разбираш. Нарече го „хорска работа“. Единствено благодарение на туристите като мен, обясни той, тези хора имали работа. С надницата си всеки от мъжете издържал семейство. Трябва да се къпеш по три пъти, четири пъти, дори пет пъти на ден, каза ми той.
Тя кимна.
— После ме посъветва да наблюдавам как те се подготвят да хукнат из града с водоноската. И мисля, че разбрах какво искаше да ми каже, какво е искал да видя. Тези мъже бяха силни. Бяха силни, горди и здрави. Нито просеха, нито крадяха. Работеха здраво, за да си изкарват хляба, и се гордееха с това. Когато се втурнаха в движението, силни и мускулести, и няколко млади индийски момичета ги загледаха дяволито, аз видях, че те вървят с гордо вдигнати глави и гледат право напред.
— И продължаваш да се къпеш в хотела?
— По три пъти на ден — засмях се аз. — Кажи ми, защо Лети така се ядоса заради Маурицио?
Тя ме погледна право в очите — за втори път тази вечер.
— Лети има доста добра връзка в отдела за регистрация на чужденци. Висш полицейски служител, вманиачен по сапфирите. Лети му ги доставя по цени на едро или малко по-ниски. Понякога в замяна на тази… услуга… тя може да уреди подновяване на виза почти за вечни времена. Маурицио искаше да си продължи визата с още една година. Подведе Лети да повярва, че е влюбен в нея. Е, може да се каже, че я прелъсти… И когато получи желаното, я заряза.
— Лети е твоя приятелка…
— Предупредих я. Маурицио не е мъж за любов. Можеш да правиш всичко друго с него, но не и да го обичаш. Тя не ме послуша.
— Все още ли имаш симпатии към Маурицио? Дори и след като е постъпил така с приятелката ти?
— Маурицио постъпи точно както аз знаех, че ще постъпи. Според собствените му разбирания той е разменил своите чувства срещу визата и сделката е била честна. С мен никога не би опитал нещо подобно.
— Страх ли го е от теб? — попитах усмихнато.
— Да, мисля, че малко го е страх. Това е една от причините да ми е симпатичен. Никога не бих уважавала мъж, на когото дотолкова му липсва разум, че не се страхува от мен поне мъничко.
Тя стана. Станах и аз. Под уличната лампа зелените й очи бяха изумруди на желанието, влажни от светлината. Устните й се разтвориха в лека усмивка, която беше моя — миг, който бе единствено мой, и онзи просяк, моето сърце, започна да умолява с надежда.