Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Той! — възкликна Прабакер, съзерцаващ великана с възхита и ужас. — Сега тръгвай с този мъж, Лин.
Носачът имаше продължителен опит с чужденци и веднага овладя положението. Протегна ръце. Реших, че иска да се здрависаме, и на свой ред му протегнах ръка. Той я бутна и ме изгледа така, че не остана никакво съмнение колко отблъскващ бе за него този жест. После ме прихвана под мишниците, вдигна ме и ме тръшна отстрани на багажа, да не преча.
Преживяването беше обезпокоително, макар и развеселяващо: когато самият ти тежиш 90 кила — друг мъж да те вдигне като перце. И тогава, в този миг, реших оттам нататък да съдействам на носача, доколкото ми позволява приличието.
Когато грамадният вдигна тежката ми раница на главата си и събра останалите чанти, Прабакер ме бутна зад него и го стисна за червената ленена риза.
— Лин, хвани тая риза ето така — нареди ми той. — Дръж я и никога не я пускай тая риза. Кажи ми голямо специално обещание. Никога няма да пуснеш тая риза.
Физиономията му беше толкова необичайно сериозна, че кимнах и хванах носача за ризата.
— Не, кажи го също, Лин! Кажи думите — аз никога няма да я пусна тая риза. Бързо!
— Ох, Боже мой. Добре, де, аз никога няма да я пусна тая риза. Доволен ли си?
— Довиждане, Лин! — извика Прабакер и се втурна сред бъркотията и шумотевицата на тълпата.
— Какво?_ Какво_? Къде тръгна? Прабу! Прабу!
— Хайде! Тръгваме! — ревна гороломно носачът с глас, който явно бе намерил в някоя меча бърлога и прекарал през дулото на ръждясало оръдие, и навлезе в навалицата, като ме мъкнеше подире си на буксир. На всяка крачка той вдигаше дебелите си колена и риташе насам-натам. Хората се разбягваха пред него. А ако не се разбягваха, отхвърчаваха встрани.
Ревейки заплахи, обиди и псувни, той правеше пъртина през задушаващата навалица. Всяко повдигане и изхвърляне на мощните му крака събаряше хора на земята или ги изритваше настрана. Посред навалицата врявата беше толкова силна, че я усещах как думка по кожата ми. Хората пищяха и крещяха, сякаш бяха жертви на ужасно бедствие. Изкривени, неразбираеми съобщения ехтяха от високоговорителите над главите ни. Сирени, камбани и свирки дрънчаха и виеха непрекъснато.
Стигнахме един вагон, който като всички останали беше претъпкан до дупка, и плътна стена от тела затулваше входа му. Бариерата от човешки крака, гърбове и глави изглеждаше непроходима. Смаян и силно засрамен, аз се бях вкопчил в носача, докато той пробиваше път навътре във вагона с неуморните си неудържими колена.
По средата на вагона безмилостният му ход изведнъж спря. Предположих, че по-нататък хората са толкова наблъскани, че възпряха дори този човек камион. Стисках ризата, решен да не го изпускам за нищо на света. Той отново тръгна напред. В цялата яростна шумотевица на тази преса от тела различих една дума, повтаряна като настоятелна измъчена мантра: cap… cap… cap… cap… cap…
Най-сетне осъзнах, че това е гласът на моя носач. Думата, която повтаряше до изтощение, ми звучеше непознато, защото не бях свикнал да се обръщат така към мен: сър.
— Сър! Сър! Сър! Сър! — кряскаше той.
Пуснах ризата му, огледах се и открих Прабакер, разпънал се в цял ръст върху цяла една седалка. Беше си пробил път пред нас, за да запази места, и ги охраняваше с тялото си. Стъпалата му бяха заклинени в облегалката, а ръцете — вкопчени в облегалката откъм прозореца. Половин дузина мъже се бяха натъпкали в тази част на вагона и всеки от тях с несекваща енергия и грубост се мъчеше да го избута от седалката. Скубеха го, удряха го и му биеха плесници. Той беше безпомощен пред атаката, но когато погледът му срещна моя, тържествуваща усмивка грейна върху разкривеното му от болка лице.
Вбесен, разбутах мъжете; като ги дърпах за яките на ризите със силата, изпълваща ръцете на обладания от праведен гняв. Прабакер свали със замах краката си на пода и аз се настаних до него. Веднага избухна свада за останалата част от седалката. Носачът стовари багажа в краката ни. Лицето, косата и ризата му бяха подгизнали от пот. Той кимна, на Прабакер в знак на уважение. То беше точно толкова голямо, колкото и презрението му към мен — кръвнишкият му поглед не оставяше съмнение в това. После си запробива път към вратата, като разбутваше блъсканицата и ревеше обиди.