Шантарам

— Това рестото от парите за билетите. Всеки може да купи билетите първа класа, Лин. Ако искаш да купиш билети първа класа, можеш да го направиш това съвсем самичък. Нямаш нужда от бомбайски гид да купиш билети в удобни празни вагони. Но ти трябва много отличен бомбайски гид, като мен, като Прабакер Кишан Каре, за да се качиш в този вагон на Ви Ти гара и да седнеш на добри места, нали така? Това моята работа.

— Разбира се — омекнах, но продължавах да му се сърдя, защото все още се чувствах виновен. — Но моля те, до края на пътуването не се оставяй да те бият само за да мога да седна, да му се не види!

Той се замисли, присвил съсредоточено вежди, а после отново грейна и познатата му усмивка засия в полумрака на вагона.

— Абсолютно трябва да има бой — заяви той дружелюбно, ала твърдо определяйки работните си условия. — Ще викам даже още по-силно, а ти можеш да отървеш моите синини за нулата време. Договорка ли сме?

— Да — въздъхнах, а влакът изведнъж подскочи напред и се зае да прокопава пътя си извън гарата.

В мига, в който той потегли, ръгането, хапането и джавкането секнаха напълно и бяха заместени от подчертана и благовъзпитана учтивост, която продължи през цялото пътуване.

Един мъж срещу мен размърда крака и без да иска допря стъпалото си до моето. Докосването беше леко, почти незабележимо, но мъжът моментално се протегна и докосна коляното ми, а после и гърдите си с пръстите на дясната си ръка с индийския жест на извинение за неволна обида. Във вагона и навън в коридора останалите пътници проявяваха същата почтителност, внимание и загриженост един към друг.

В началото на това първо пътуване в Индия извън големия, град тази внезапна любезност след яростната битка, за да се качиш на влака, ме вбесяваше. Струваше ми се лицемерно хората да проявяват такава подчертана учтивост заради едно сръчкване, когато само преди минути са се изблъсквали през прозорците.

Днес, след толкова години и толкова пътешествия, последвали онова първо пътуване с претъпкания селски влак, знам, че и блъсканицата, и боят, и почтителната любезност са изражения на една и съща философия: доктрината на нуждата. Силата и насилието, нужни да се качиш на влака, например, са нито по-големи, нито по-малки от учтивостта и зачитането, необходими да бъде последвалото пътуване в претъпкания влак възможно най-приятно. Какво е нужно? Това бе неизказаният, но подразбиращ се и неизбежен въпрос навсякъде в Индия. Когато го проумях, разбрах твърде много от най-озадачаващите страни, характерни за обществения живот: от приемането на ширналите се коптори от страна на градските власти до свободата на кравите да скитат, накъдето си искат в най-претовареното улично движение; от търпимостта към просяците по улиците до сложно навързаните бюрократични процедури; и от разкошния и безсрамен ескейпизъм на боливудските филми до приемането на стотици хиляди бежанци от Тибет, Иран, Афганистан, Африка и Бангладеш в страна, която и без друго е затънала в собствените си мъки и нужди.