Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Утре, когато заминеш за селото на Прабакер, се опитай да се отпуснеш напълно и да се отдадеш на преживяването — каза тя. — Просто… му отпусни края. Понякога в Индия се налага да се предадеш, за да победиш.
— Ти винаги имаш на разположение някой мъдър съвет, а? — разсмях се тихичко.
— Не е мъдър, Лин. Според мен мъдростта е твърде надценявана. Мъдростта е просто ум, от който са избили с ритници всичката смелост. Предпочитам да бъда умна, не мъдра — при всички случаи. От повечето мъдри хора, които познавам, ме боли глава, но никога не съм срещала умен мъж или жена, които да не съм харесала. Ако наистина раздавах мъдри съвети, а аз не ги раздавам, щях да ти кажа „не се напивай, не си харчи всичките пари и недей да се влюбваш в някоя селска красавица“. Това щеше да е мъдро. Там е разликата между умно и мъдро. Предпочитам да съм умна и затова ти казах — когато стигнеш в селото, да му се предадеш, без значение какво ще намериш там. Хайде, ще тръгвам. Ела да ме видиш, като се върнеш. Нямам търпение. Наистина.
Тя ме целуна по бузата и се обърна да си върви. Устоях на импулса да я прегърна и да я целуна по устните. Гледах я как се отдалечава и тъмният й силует се слива с нощта. После тя навлезе в топлата жълта светлина на лампата до входа на апартамента й и сякаш очите ми, които я наблюдаваха, накараха сянката й да оживее, сякаш моето сърце само я бе нарисувало в мрака със светлината и цветовете на любовта. Преди да затвори полека вратата и да заключи, тя се обърна веднъж и видя, че я гледам.
Този последен час с нея беше проверка на Борсалиното — бях убеден в това. Докато вървях обратно към хотела, се питах дали съм я издържал, или съм се провалил. Все още мисля за това — след толкова много години. И все още не знам.
Пета глава
Дългите и равни перони на междущатските линии на гара Виктория се простираха и губеха в далечината под металните небеса на сводестите тавани. Херувимите на това архитектурно небе бяха гълъбите, които прехвърчаха и кацаха толкова нависоко, че едва се виждаха — далечни небесни създания от полет и бяла светлина. Голямата гара — онези, които всеки ден пътуваха през нея, я наричаха Ви Ти — оправдано се славеше с великолепието на фасадите, кулите и външната си украса, покрити със сложни детайли. Но най-красивото нещо в нея според мен бяха катедралните интериори. Там функционалните ограничения се допълваха от стремежите на изкуството — така, както разписанието бе не по-малко важно от безвремието на изкуството.
Цял един дълъг час аз седях върху нашата купчина багаж на входа откъм улицата на междущатския перон, от който влаковете отпътуваха на север. Беше шест часът вечерта и гарата гъмжеше от хора, багаж, вързопи със стока и селскостопански асортимент от живи и наскоро убити животни.
Прабакер се втурна сред навалицата, сновяща между двата спрели влака. За пети път го наблюдавах как тръгва нанякъде. А след няколко минути, отново за пети път, го видях да тича обратно.
— За Бога, Прабу, седни.
— Не мога да седя, Лин.
— Тогава хайде да се качваме на влака.
— Не мога и да се кача, Лин. Сега не му е време да се качваме на влака.
— Тогава кога ще стане време да се качим на влака?
— Мисля… малко почти много скоро и не много дълго. Слушай! Слушай!
По радиоуредбата съобщаваха нещо. Можеше да е и на английски. Звукът приличаше на рева на сърдит пияница, минал през уникалните изкривявания на многобройните прастари високоговорители с конусовидна форма. Докато слушаше, изражението на Прабакер се промени от одобрение към мъка.
— Сега! Сега, Лин! Бързо! Трябва да бързаме! Да бързаме!
— Чакай, чакай малко. Накара ме да клеча тук като пиринчен Буда цял час, а сега, ей така изведнъж, се разбързахме и трябва да тичам?
— Да, баба. Няма време да правиш Буда, да ме извинява Пресветия. Трябва да се разбързаш. Той идва! Трябва да си готов! Той идва!
— Кой идва?
Прабакер се обърна да огледа перона. Съобщението, каквото и да беше то, бе наелектризирало тълпите от хора, те търчаха към двата спрели влака и мятаха телата и вързопите си през вратите и прозорците. От кипящите преплетени тела се измъкна един мъж и тръгна към нас. Беше огромен, един от най-едрите мъже, които съм виждал някога — два метра висок, мускулест, с дълга, гъста брада, която се спускаше върху мощните му гърди. Беше облечен с униформата на бомбайски гаров носач — кепе, риза и шорти от груб лен в червено и цвят каки.