Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Разкажи ми — измърмори Лети.
Кавита Сингх преди малко беше дошла на масата ни и застанала зад Викрам, докато той споделяше наблюденията си за индийките. С къса стилна прическа, по джинси и бяло памучно горнище с емблемата на Нюйоркския университет, тя беше живата жена, физическото въплъщение на онова, за което говореше той. Беше истинска.
— Ох, Вики, ти си такъв чъд — каза тя и се настани срещу него, вдясно от мен. — Така приказваш, но и ти си толкова зле, колкото и останалите. Виж как се държиш със собствената си сестра, йаар ако посмее да облече джинси и прилепнал пуловер.
— Хей, аз й го купих тоя прилепнал пуловер от Лондон миналата година! — възрази Викрам.
— Но я заливаше с цели кофи тормоз, когато тя дойде с него в джаз ятра, на?
— Е, откъде да знам, че тя ще иска да го носи извън апартамента? — смънка той и предизвика смеха и подигравките на цялата група. А най-много се смя самият Викрам.
Викрам Пател беше среден на ръст и със средно телосложение, но средното свършваше дотук, до тези характеристики. Гъстата му къдрава черна коса очертаваше красиво, интелигентно лице. Искрящите, живи кафяви очи гледаха уверено над дългия орлов нос и тънките, безупречно подстригани мустачки като на Сапата. Дрехите му бяха черни — каубойски ботуши, джинси, риза и кожена жилетка, а на гърба му висеше плоска черна испанска фламенко шапка, окачена на кожен ремък около врата. Медальонът на каубойската му вратовръзка, коланът от еднодоларови монети и лентата на шапката му бяха сребърни. Приличаше на герой от спагети уестърн и всъщност точно спагети уестърните бяха вдъхновили стила му: Викрам беше маниак на филмите на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад“ и „Добрият, лошият и злият“. По-нататък, когато го опознах по-добре, докато го наблюдавах как спечели сърцето на жената, в която беше влюбен, и докато рамо до рамо се изправяхме лице в лице с врагове, които искаха да ме убият, и се борехме с тях, научих, че той наистина беше герой и че би надвил всеки един от обожаваните от него бандити.
Докато седях срещу него на първата ни среща, бях поразен от лекотата, с която бе възприел своята черна каубойска мечта, и от увереността в стила, с която я носеше. „Викрам е от хората, които си носят ръката на сърцето“ — каза веднъж Карла. Това беше приятелска шега и всички я разбирахме, но в нея бе втъкана и тънка нишка на презрение. Когато тя го каза, аз не се разсмях с другите. Хората като Викрам, хората, които могат да се издокарват с маниите си, винаги ме печелят, защото тяхната откровеност говори прямо на душата ми.
— Не, вярно е! — настоя той. — В Копенхаген имаше един клуб, телефонен клуб, както ги наричат там. Има много маси, йаар, и на всяка маса — телефонен номер, осветен с червено. Ако видиш някоя интересна жена, много секси, която е седнала на дванайсета маса, просто набираш номер дванайсет и говориш с нея. Смертелна система, ебати. Поне половината пъти не знаеш кой ти се обажда или пък те не знаят кой си. Понякога си говорите цял час и се опитваш да познаеш кой е отсреща, защото всички приказват едновременно. А после си казвате кой на коя маса е. Там наистина беше голям купон, да ви кажа. Но ако се опитат да направят тук такъв клуб, няма да оцелее и пет минути, защото мъжете ще се изложат. Толкова много индийци са чудят, йаар. Те ще псуват и ще говорят всякакви непристойности, копелетата му инфантилни. Това ви казвам. В Копенхаген хората бяха много по-спокойни, а тук имаме още много път да извървим, докато Индия ги настигне по спокойствие.
— Според мен положението се подобрява — намеси се Ула. — Имам чувството, че бъдещето на Индия е едно добро бъдеще. Сигурна съм, че отива на добре, че ще е по-добре от сега и че животът ще е много по-хубав за много повече хора.
Всички извърнахме глави и се вторачихме в нея. Масата замлъкна. Смаяхме се, когато чухме как една млада жена, изкарваща прехраната си като сексуална играчка за индийци, достатъчно богати, за да си я позволят, изразява подобни чувства. Тя беше изхабена, изтормозена и поне аз бих очаквал от нея повече цинизъм. Оптимизмът е първи братовчед на любовта и в — три отношения досущ прилича на нея: той е безцеремонен, няма чувство за хумор и изниква там, където най-малко го очакваш.
— Всъщност, миличка ми глупавичка Ула, нищо не се променя — Дидие нацупи устни в отвратена гримаса. — Ако искаш да пресечеш млякото на своята човешка доброта или да превърнеш състраданието си в презрение, започни работа като сервитьорка или чистачка. Двата най-бързи начина да развиеш здравословна омраза към човечеството и неговите съдбини са да му сервираш храна или да чистиш подире му на минимална заплата. Опитал съм и двете през онези ужасни времена, когато бях принуден да работя, за да си изкарвам прехраната. Беше ужас. Като се сетя сега, се потрисам. Там научих, че всъщност нищо никога не се променя. И да си кажа правичката, това ме радва. В един по-добър или в един по-лош свят аз нямаше да изкарвам никакви пари.