Шантарам

— Това лесно, само не гледаш стария, Лин. Като стои прав, не гледаш как стои. Това само негова си работа, че той стои, няма нищо общо с твоя седалка.

— Но аз съм такъв — настоях и се разсмях смутено, защото Прабакер бе успял да привлече интереса на целия вагон към разговора.

— Аз по тялото ми такива драскотини и синини, Лин — изхленчи той. Обръщаше се към мен, но говореше на любопитната публика. Вдигна ризата и потника си и показа наистина тежко охлузване, което се беше подуло. — И това, за да си сложи тоя старец ляв задник на седалка, аз имам толкова много драскотини и синини! За десен задник имам още синини от дясната страна също. За него да си сложи двата задника на седалката аз целия посинил и издраскал тялото! Това много срам, Лин, само това ти казвам. Много срам.

Постоянно минаваше от английски на хинди и обратно, докато всички не разбрахме смисъла на жалбата му. Всичките ми спътници ме гледаха с упрек или клатеха глави. А най-свирепият укорен поглед, разбира се, получих от възрастния човек, на когото бях отстъпил мястото си. Гледаше ме злобно през всичките тези четири часа. Когато най-сетне стана да слиза и аз отново заех мястото си, той измърмори такава злостна псувня, че останалите пътници избухнаха в смях, а двама-трима съчувствено ме потупаха по раменете и гърба.

Влакът трака през цялата сънена нощ чак докато зората се разпукна като розова пъпка. Гледах и слушах буквално рамо до рамо с хората от по-малките градчета и селца. И през тези четиринайсет часа натясно, през които почти никой не промълви нито дума в претъпкания третокласен вагон, аз научих повече, общувайки безмълвно, отколкото бих могъл да науча за цял месец пътуване в първа класа.

По време на това първо излизане извън града никое откритие не ме зарадва толкова, колкото пълният превод на прочутото индийско въртене на главата. Седмиците, прекарани в Бомбай с Прабакер, ме бяха научили, че клатенето или въртенето на главата насам-натам, най-характерният индийски жест, е равносилен на кимването с глава и означава „Да“. Бях различил и нюансите „Съгласен съм с теб“ и „Да, бих искал“. Но във влака научих едно универсално послание, което, прибавено към жеста, го правеше уникално полезен.

Повечето от качващите се поздравяваха седящите и правостоящите с леко завъртане на главата. Жестът винаги предизвикваше ответно врътване на главата у поне един, а понякога и у няколко пътници. Наблюдавах това гара след гара и знаех, че с това въртене на главата качилите се не казват „Да“ или „Съгласен съм“, защото никой нищо не казваше и липсваше друго общуване, освен самия жест. Постепенно проумях, че завъртането на главата е сигнал за другите, предаващ дружелюбно и обезоръжаващо послание: „Аз съм мирен човек, няма да ви сторя зло“.

Трогнат от възхищение и немалка завист пред този чудесен жест, реших лично да го изпробвам. Влакът спря на една селска гаричка и един непознат се присъедини към групата във вагона. Когато очите ни се срещнаха, за пръв път, аз леко врътнах глава и се усмихнах. Резултатът бе смайващ. Мъжът грейна в усмивка — широка и ослепителна почти колкото на Прабакер — и така усърдно завъртя глава в отговор, че отначало леко се стреснах. Към края на пътуването обаче вече се бях упражнявал достатъчно и изпълнявах движението също толкова непринудено, колкото и останалите във вагона, предавайки дружелюбното послание. Това беше първият истински индийски жест от всички онези, които тялото ми научи през дългите години, последвали това пътуване сред тълпа от сърца.