Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Истинското лицемерие, осъзнах аз, беше в очите, в умовете и в критиките на онези, които идваха от земите на изобилието, където на никого не му се налагаше да се бие, за да седне във влака. Дори и по време на това първо пътуване с влак сърцето ми подсказваше, че Дидие е бил прав, когато сравни Индия и нейния един милиард души с Франция. Интуитивно, като ехо на мисълта му усещах, че ако един милиард французи или австралийци, или американци живеят на такова тясно пространство, битката да се качиш на влака щеше да е много по-жестока, а любезността след това — много по-малко.
В действителност учтивостта и загрижеността, проявявана от селяните земеделци, пътуващите търговци, странстващи работници и завръщащи се синове, бащи и съпрузи, спомогна твърде много пътуването да е търпимо въпреки теснотията и неумолимо растящата жега. Всеки наличен сантиметър място за сядане беше зает, дори и яките метални лавици за багаж над главите ни. Мъжете в коридора се редуваха да седят или клечат върху една част на пода, отделена и почистена за целта. Всеки човек бе притиснат поне от още две тела. Но нито веднъж някой не прояви раздразнителност или сръдливост.
Когато обаче отстъпих мястото си за четири часа на възрастен мъж с рошава бяла коса и очила със стъкла, дебели колкото лупите на армейски бинокъл, Прабакер изведнъж яростно се възмути:
— Аз толкова силно се борил с добри хора за твоя седалка, Лин, а сега ти го даваш като плюнка от паан и ставаш в коридора и на крака!
— Стига, Прабу, той е стар. Не може да стои прав, а аз да седя.
— Това лесно, само не гледаш стария, Лин. Като стои прав, не гледаш как стои. Това само негова си работа, че той стои, няма нищо общо с твоя седалка.
— Но аз съм такъв — настоях и се разсмях смутено, защото Прабакер бе успял да привлече интереса на целия вагон към разговора.
— Аз по тялото ми такива драскотини и синини, Лин — изхленчи той. Обръщаше се към мен, но говореше на любопитната публика. Вдигна ризата и потника си и показа наистина тежко охлузване, което се беше подуло. — И това, за да си сложи тоя старец ляв задник на седалка, аз имам толкова много драскотини и синини! За десен задник имам още синини от дясната страна също. За него да си сложи двата задника на седалката аз целия посинил и издраскал тялото! Това много срам, Лин, само това ти казвам. Много срам.
Постоянно минаваше от английски на хинди и обратно, докато всички не разбрахме смисъла на жалбата му. Всичките ми спътници ме гледаха с упрек или клатеха глави. А най-свирепият укорен поглед, разбира се, получих от възрастния човек, на когото бях отстъпил мястото си. Гледаше ме злобно през всичките тези четири часа. Когато най-сетне стана да слиза и аз отново заех мястото си, той измърмори такава злостна псувня, че останалите пътници избухнаха в смях, а двама-трима съчувствено ме потупаха по раменете и гърба.
Влакът трака през цялата сънена нощ чак докато зората се разпукна като розова пъпка. Гледах и слушах буквално рамо до рамо с хората от по-малките градчета и селца. И през тези четиринайсет часа натясно, през които почти никой не промълви нито дума в претъпкания третокласен вагон, аз научих повече, общувайки безмълвно, отколкото бих могъл да науча за цял месец пътуване в първа класа.
По време на това първо излизане извън града никое откритие не ме зарадва толкова, колкото пълният превод на прочутото индийско въртене на главата. Седмиците, прекарани в Бомбай с Прабакер, ме бяха научили, че клатенето или въртенето на главата насам-натам, най-характерният индийски жест, е равносилен на кимването с глава и означава „Да“. Бях различил и нюансите „Съгласен съм с теб“ и „Да, бих искал“. Но във влака научих едно универсално послание, което, прибавено към жеста, го правеше уникално полезен.
Повечето от качващите се поздравяваха седящите и правостоящите с леко завъртане на главата. Жестът винаги предизвикваше ответно врътване на главата у поне един, а понякога и у няколко пътници. Наблюдавах това гара след гара и знаех, че с това въртене на главата качилите се не казват „Да“ или „Съгласен съм“, защото никой нищо не казваше и липсваше друго общуване, освен самия жест. Постепенно проумях, че завъртането на главата е сигнал за другите, предаващ дружелюбно и обезоръжаващо послание: „Аз съм мирен човек, няма да ви сторя зло“.
Трогнат от възхищение и немалка завист пред този чудесен жест, реших лично да го изпробвам. Влакът спря на една селска гаричка и един непознат се присъедини към групата във вагона. Когато очите ни се срещнаха, за пръв път, аз леко врътнах глава и се усмихнах. Резултатът бе смайващ. Мъжът грейна в усмивка — широка и ослепителна почти колкото на Прабакер — и така усърдно завъртя глава в отговор, че отначало леко се стреснах. Към края на пътуването обаче вече се бях упражнявал достатъчно и изпълнявах движението също толкова непринудено, колкото и останалите във вагона, предавайки дружелюбното послание. Това беше първият истински индийски жест от всички онези, които тялото ми научи през дългите години, последвали това пътуване сред тълпа от сърца.