Хипнотизаторът
- Автор: Кеплер Ларш
- Серия: Криминален инспектор Юна Лина #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хипнотизаторът». Краткое содержание книги:
— Опитвам се да премигна — промълви то. — Влизам в кухнята, но нещо не е наред, нещо пращи между столовете и един яркочервен пламък плъзва по пода.
Помощник-полицаят, който го откри сред другите тела в къщата, реши, че е мъртъв. Момчето бе загубило голямо количество кръв, бе изпаднало в шок и бе дошло в съзнание цели седем часа по-късно.
Бе единственият оцелял свидетел и криминален инспектор Юна Лина сметна, че е възможно да даде добро описание на извършителя. Убиецът бе имал намерение да ликвидира всички и най-вероятно не беше се постарал да прикрие лицето си, докато е действал.
Ако останалите обстоятелства не бяха толкова необичайни, никога не би им хрумнало да се обърнат към хипнотизатор.
Настъпва мълчание. Помощник-полицаят поема няколко пъти дълбоко въздух, преди отново да заговори:
— Приемам сериозно това, което ми казвате, и мога да обещая, че ще направим всичко по силите си.
— Тогава погрижете се да проследите разговора — казва Ерик.
— Това и правим — отговаря Стенсунд с по-твърд тон.
— Моля ви — приключва Ерик със съвсем тих глас.
Остава с телефона в ръка. Трябва да проследят разговора, мисли си той. Трябва да имаме някакво място, един кръг върху картата, някаква посока, това е единственото, което имаме като изходна точка. Единственото, което Бенджамин успя да каже, беше, че е чул някакъв глас.
Като изпод одеяло — мисли си Ерик, несигурен дали си спомня правилно. Дали Бенджамин действително каза, че е чул глас, приглушен глас? Може би това е било някакво мърморене, звук, който напомня на глас, без думи, без значения. Ерик поглажда с ръка устата си, поглежда снимката и се пита дали има нещо във високата трева, но нищо не може да види. Когато после се обляга назад и затваря очи, продължава да вижда картината: плетът и кафявата ограда блещукат в розово, а жълто-зеленият хълм е тъмносин и бавно се изгубва. Като парче плат на фона на нощното небе — мисли си Ерик и в същия момент си дава сметка, че Бенджамин беше казал нещо за къща, за някакъв замък. Дървен замък.
Той отваря очи и става от стола. Приглушеният глас беше казал нещо за дървен замък. Ерик не разбира как е могъл да го забрави. Та нали точно това каза Бенджамин, преди колата да спре.
Докато си облича връхните дрехи, се опитва да си припомни къде е виждал такива дървени къщи. Нямаше толкова много. Спомня си една, която беше виждал някъде северно от Стокхолм, близо до Русершсберг. Мислите му препускат бързо: църквата Ед, Рунбю, през алеята, през хребета, покрай колективното стопанство, долу до Меларен. Преди да се стигне до мястото на древното каменно светилище при Рунса Борг, се намира постройка от лявата страна, към водата. Един вид умален замък от дърво, с кули и веранди, целият отрупан с ажурна дърворезба.
Ерик напуска стаята, прекосява бързо коридора, опитва се да извика в паметта си този излет, припомня си, че Бенджамин беше с него в колата. Бяха разгледали каменното светилище с формата на кораб, един от най-големите викингски гробове в Швеция. Бяха стояли насред елипсата от големи сиви камъни сред зелената трева. Беше късно лято и много топло. Ерик си спомня неподвижния въздух и пеперудите над чакълената настилка на паркинга, когато седнаха отново в горещия автомобил и тръгнаха да се връщат със свалени прозорци на колата.
23.
Нощта срещу петнайсети декември
В стаята му за пренощуване е студено и тъмно. Ерик изхлузва обувките си и усеща мириса на влажни листа по връхните си дрехи, когато ги оставя на закачалката. Зъзнещ от студ, си сварява вода на котлона, прави си чаша чай, взима две силно потискащи болката хапчета, след което се настанява на писалището. Не са запалени други лампи освен работната лампа на писалището. Гледа право навън в черния плътен мрак на стъклото, където различава собствения си образ, подобен на сянка до отражението на светлинния конус. Кой може да ме мрази, мисли той. Кой ми завижда, кой иска да ме накаже, да ми отнеме всичко, което притежавам, да ми отнеме живота, това, което е живо в мен, кой иска да ме съсипе?
Ерик става от писалището, запалва осветлението на тавана, разхожда се напред-назад, спира, протяга се за телефона и събаря пластмасова чашка с вода на масата. Едно ручейче бавно се насочва към Лекарския вестник. Без да може да си събере мислите, той набира мобилния номер на Симоне, оставя кратко съобщение за това, че би искал отново да погледне в компютъра на Бенджамин, и после млъква, не е в състояние да каже нищо повече.
— Извинявай — казва той тихо и хвърля телефона на масата.
Асансьорът ръмжи в коридора, той чува звука от плъзгането на вратите, а после звука от някой, който тегли поскърцващо болнично легло покрай вратата му.
Хапчетата започват да му действат и той усеща как спокойствието го изпълва и се надига нагоре като топло мляко, едно напомняне, някакво движение вътре в него, леко всмукване в корема, пробягващо през цялото тяло. Прилича на падане от голяма височина, най-напред през студен и ясен въздух, а после долу в топла и богата на кислород вода.
— Хайде, стегни се — казва сам на себе си.