Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
— А вие къде бяхте? Затова ли толкова пазех да не ви ранят, когато се биехме, та да ме оставите сега, когато имам нужда от вас?
— Да, наистина, къде изчезнахте вие? — обади се и Танаквил. — Вече наистина ме е яд, че са ми паднали няколко зъба. Досега не обръщах внимание, но Дорией ми каза, че ако не бяха липсващите ми зъби, бих била съвършена. Зная, че тиренските лечители умеят да слагат изкуствени зъби от злато или слонова кост. В Картаген много хора украсяват зъбите си със скъпоценни камъни, а на мястото на падналите слагат зъби от злато. Но всичко това правят по скоро от суета, отколкото от необходимост. Не ме е грижа за липсващите кътници, та нали колкото повече човек яде, толкова по-бързо ги изхабява, и това говори за знатен произход. Но бих искала да си сложа нови предни зъби. А сега не смея да говоря пред Дорией, без да си закривам с длан устата.
Дорией удари с чаша по масата и каза:
— Престани да се притесняваш за зъбите си! Като че ли зъл дух се е вселил в теб и не можеш да говориш за нищо друго. Изобщо не ме интересуват челюстите ти. Казах ти за зъбите ти, понеже те видях как спиш с отворена уста. Но ти все пак имаш част от зъбите си. Много жени на твоята възраст вече нямат нито един зъб.
Танаквил се обля в сълзи, та багрилото по страните й потече и се размаза, и каза с горчивина:
— Ето че ме оскърбяваш, като говориш за възрастта ми, без никой да те пита. Кълна се в боговете, съжалявам, че те срещнах! Трябва да търпя да ме наричаш стара и да ми се подиграваш заради някакви си глупави зъби!
Дорией скочи и се развика тъй силно, че вените на шията му изпъкнаха:
— Млъкни, жено! Млъкни, иначе не отговарям! Ако не престанеш да говориш безумия, ще стана и ще си тръгна, само че ти ще трябва да отговаряш после за всеки срещнат, когото ще убия от ярост навън! Та ти ще ме докараш до лудост! — Той се хвана за главата и застена: — Ах, приятели мои, защо ме оставихте? Аз съм много зле. Целият горя, боли ме стомах и се чувствам като пребит. Цял ден ми се повръща и никакво ядене не се задържа в мен. Чак сега успях да пийна малко вино и да хапна два-три залъка.
Микон се приближи до него и сложи ръка на челото му, после отвори широко очите му с палци, погледна и в гърлото му и като го накара да си легне, опипа корема му.
Дорией продължи да охка, а Танаквил забрави за безпокойствата си. Като използвах този подходящ момент, аз й връчих огърлицата от злато в знак на благодарност за гостоприемството и като плата за изпочупената посуда.
Танаквил се зарадва на подаръка, сложи го на шията си и каза с усмивка:
— Аз не съм дребнава жена. Каква радост са за човек богатствата, ако не може да посрещне гости! Купите и чашите, които изпочупихте, бяха наистина рядкост и атинските занаятчии, които са ги изработили, не са изписали даром имената си на тях. Но всеки съд рано или късно се чупи и май дори домашният ми бог не се обиди, след като днес сутринта го облякох в нови одежди и запалих тамян в подножието му. Това наистина беше от първа необходимост, тъй като залата вонеше ужасно, но такива са всички мъже и аз бях готова за нещо подобно. Никакви загуби не съм понесла и приемам подаръка просто да не ви обидя. Жалко само, че едно от момичетата, които ви прислужваха, онемя и не може да произнесе нито дума. Дали не сте я уплашили прекалено, тъй като другарките й трябваше да я отведат до дома й и очите й бяха странно извърнати нагоре?
Ние с Микон разменихме виновни погледи помежду си, тъй като никой от нас не помнеше какво точно се беше случило. Микон реши, че момичето се е изплашило от танца на козела, който аз явно бях изпълнил. Оказа се обаче, че става дума за друга, която Микон отведе най-напред в градината. Тя не се беше върнала в залата, където пирувахме, а беше останала в градината, Микон бе пожелал да се върне сам, след което двамата се бяхме задълбочили в приказки за различни неща.
Лечителят предположи, че момичето навярно е заспало на мократа роса и е настинало, в резултат на което го е заболяло гърлото и е пресипнало. Във всеки случай той беше сигурен, че не й е направил нищо, което би могло да я накара да онемее. Напротив, той твърдеше, че до такава степен се бе постарал да следва напътствията на Афродита Акрейска, получени на свещения кораб от Тир, че момичето бе започнало дори да вика.
Танаквил изпрати слуги да доведат момичето, за да можем сами да се убедим в болестта му. Със свити сърца чакахме пристигането му. Скоро то дойде, придружено от родителите си, и на нас ни беше почти непоносимо да търпим пълните им с укор погледи. На Микон му се искаше да потъне вдън земя, но когато момичето го видя, то се затича радостно към него, падна на колене и започна да целува ръцете му. Той погледна смутено към родителите му, накара го да стане и го целуна леко по устните. Повече нищо не беше нужно. Девойката пое дълбоко въздух и от устните й се изля поток от думи, тя се смееше, плачеше и викаше радостно. Майка й и баща й запляскаха облекчено с ръце и казаха на своето сикулско наречие, че няма нищо страшно и че всичко е било само временно помрачение.