В плен на магията

Струва си да се опита, казах на Елодия. Тя очевидно се съгласи с мен, защото накара пръстите ми да се повдигнат, след което усетих кратък прилив на сили във вените си.

Хвръкнаха искри и след секунда розовият кичур на Джена стана сребристо рус като останалата част от косата й.

— Мили боже! — възкликна Джена и невярващо подръпна кичура пред очите си. — Получи се!

Заля ме облекчение. Не можех да преценя дали го изпитвам аз или Елодия.

Изведнъж някой похлопа на вратата. Джена подскочи, а Елодия махна с ръката ми към нея.

Кичурът отново грейна в ярко розово, а после със същото отвратително усещане, което бях изпитала през нощта на нападението на върколака, Елодия излезе от мен.

Седнах на леглото си и се опитах да си поема въздух, а Джена отвори вратата. Там стоеше Ванди и ни гледаше свирепо. Сърцето ми слезе в петите. Те знаеха. Някак бяха усетили, че сме направили заклинание, и бяха изпратили Ванди за нас.

Полагах всички усилия, за да не хлъцна от ужас, а Джена видимо трепереше.

— Беше ви наредено да се явите във физкултурния салон! — каза Ванди, която стрелкаше с очи ту Джена, ту мен. — Моментално си завлечете кльощавите задници долу!

Сигурна съм, че ви се е случвало да реагирате напълно, безумно неподходящо. Толкова бях щастлива, че няма да ни отведат тайно някъде и да ни убият, че избухнах в смях. И то звънък, висок, продължителен кикот. Джена ме стрелна с паникьосан поглед, а Ванди се намръщи още повече.

— Кое е толкова смешно, госпожице Мерсер?

Изправих се на омекналите си крака и се опитах да спра неистовото хилене.

— Съжалявам, аз просто, ъ-ъ…

— Казахте „задници“ — изтърси Джена, — а Софи има ужасно инфантилно чувство за хумор.

— Ъ-ъ, да — грабнах аз подадената сламка. — Задници. Ха-ха!

Струва ми се, че ако Ванди можеше да ни убие на място, щеше да го направи, без изобщо да се замисли. Вместо това само посочи с пръст стълбището и нареди:

— Тръгвайте!

Излязохме с препъване от стаята.

Небето навън бе точно толкова навъсено и сиво, колкото бе и вчера. Мъглата като че ли леко се бе разнесла, така че успяхме да се придвижим до физкултурния салон, без да се страхуваме, че ще ни всмуче и изяде. Земята под краката ни обаче бе влажна и жвакаше, а тревата, която някога бе яркозелена, сега имаше болнав кафеникаво бял цвят като пънчето на гъба. Докато минавахме под един грамаден дъб, клоните му проскърцаха заплашително.

Веднага щом се отдалечихме от Ванди достатъчно, за да не може да ни подслушва, сниших глава към тази на Джена и прошепнах: