Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– Замълчете – сряза ме тя. – И двамата. Трябва да помисля.
Двамата с Дмитрий се спогледахме, но не продумахме
нищо. Когато му казах, че наистина зная как да помогна на
Лиса, той се заинтригува. Знаех, че сега иска да чуе по-под-
робни обяснения, но и двамата трябваше да почакаме какво
ще реши Сидни.
Тя включи осветлението в купето и измъкна карта на щата.
След като я изучава около минута, я сгъна и се втренчи пред
себе си. Не виждах лицето ѝ, но предположих, че се е намръ-
щила. Накрая въздъхна по онзи неин нещастен начин, изгаси
осветлението и запали двигателя. Наблюдавах я, докато въ-
веждаше Олтсуд, Западна Вирджиния, в своя джипиес.
– Какво е Олтсуд? – попитах, разочарована, че не бе въвела
нещо като Атлантик сити.
– Нищо – отвърна тя и подкара колата по шосето. – Това
е най-близкото място, което нашият джипиес успя да открие.
Светлините от фаровете на минаваща кола осветиха за
кратко профила на Дмитрий и видях любопитството, изписано
върху лицето му. Ясно. Май не бях единствената непосветена.
Джипиес устройството показваше, че има час и половина до
избраната дестинация. Но той не оспори избора ѝ и се обърна
отново към мен.
99
р и ш е л м и й д
– И така, какво става с Лиса? Какъв е великият ти план? –
Погледна към Сидни. – Роуз каза, че има нещо важно, което
трябва да направим.
– Не се и съмнявам – промърмори Сидни сухо. Дмитрий
отново ме погледна с любопитство.
Поех дълбоко дъх. Време беше да разкрия тайната, която
пазех още от предварителното ми изслушване.
– И така, хм, оказва се, че Лиса има брат или сестра. И
смятам, че трябва да открием него или нея.
Докато го изричах, успях да запазя тона си хладен и рав-
нодушен. Но сърцето ми сякаш щеше да се пръсне в гърдите.
Въпреки че разполагах с достатъчно време, за да осмисля
бележката на Татяна, изричането на думите на глас ги напра-
ви реални както никога досега. Това ме шокира, стовари се
върху мен с цялата тежест на значението, което тази инфор-
мация наистина имаше и как променяше всичко, в което сме
вярвали.
Разбира се, моят шок не беше нищо в сравнение с този на
спътниците ми. Точка за Роуз. Сидни не направи никакъв опит
да прикрие смайването си и ахна. Дори Дмитрий изглеждаше
донякъде стъписан.
След като се окопитиха, видях как се подготвят да възразят.
Или щяха да поискат доказателство, или просто да отхвърлят
идеята като абсурдна. Извадих бележката на Татяна и им я
прочетох на глас, а след това я дадох на Дмитрий да я поглед-
не. Разказах им за срещата си с призраците, когато неспокой-
ният дух на Татяна потвърди, че написаното е истина. Въпре-
ки това спътниците ми останаха скептични.
– Нямаш доказателство, че Татяна е написала бележката –
заяви Дмитрий.
– В архивите на алхимиците няма сведения за друг Драго-
мир – отсече Сидни.
И двамата изрекоха това, което очаквах да кажат. Дмитрий
беше от тези, които винаги подозираха номер или капан. Съм-
няваше се във всичко, което не бе подплатено с неопровержи-
мо доказателство. Сидни живееше в свят на факти и данни и
имаше непоклатима вяра в алхимиците и тяхната информация.
След като алхимиците не вярваха на това, тя също не вярваше.
100
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Потвърждението на един призрак не беше убедително за нито
един от двамата.
– Наистина не виждам защо духът на Татяна би ме изма-
мил – настоях аз. – А и алхимиците не са вездесъщи. В бележ-
ката се казва, че това е много строго пазена от мороите тайна, следователно ще е тайна и за алхимиците.
Сидни изсумтя, възмутена от коментара ми, че алхимици-
те не са „вездесъщи“, но иначе остана мълчалива. Дмитрий
беше този, който искаше да знае повече, отказвайки да приеме
всичко на доверие, без други доказателства.
– Преди си ми казвала, че невинаги ти е ясно какво искат
да ти кажат призраците – изтъкна. – Може би не си я разбрала
правилно.
– Не зная... – Припомних си отново сериозното ѝ, прозрач-
но лице. – Мисля, че тя е написала тази бележка. Инстинктът
ми подсказва, че е била тя. – Присвих очи. – Знаеш, че и преди
съм била права. Можеш ли да ми повярваш и сега?
Той се втренчи в мен за няколко секунди, а аз издържах
погледа му, без да трепна. Както обикновено, по някакъв
свръхестествен начин знаех какво се случва. Цялата ситуа-