Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
В онова, което жената казваше, нямаше никакъв смисъл, ала нещо в тона й накара момичето да потрепери.
— Чуй ме, Емили. Можеш ли да ме чуеш? Отговори ми, Емили.
И ето че сега Аманда чу гласа на съученичката си, равен и безизразен.
— Чувам ви.
— Кажи ми числата! — В гласа на Серена вече се долавяше повече настойчивост.
И именно това накара невидимото момиче да се приближи до вратата.
Бяха вътре и тя знаеше това. Онова, което не знаеше, бе как да влезе при тях. Досега, когато бе ставала невидима, никога не се бе натъквала на затворени врати. Може би пък да имаше способност да минава през стените.
Притисна се към вратата. Тялото й не премина оттатък, но за сметка на това се оказа, че вратата е открехната. Следващото, което осъзна, бе, че се намира на пода на стаята.
— Кой е там? — остро попита Серена.
Все още на пода, Аманда се огледа и видя, че е в склад с купчини столове. Очите й вече бяха свикнали с мрака и зърна Емили, седнала на един от тях. Досети се, че все още е невидима, тъй като Серена не гледаше надолу към нея, а към отворената врата.
Стажантката се приближи към вратата, за да я затвори, и кракът й докосна главата на Аманда.
— Проклятие! — измърмори Серена и ритна изпречилото се препятствие.
С последната си съзнателна мисъл момичето научи нещо ново за положението си. Когато си невидим, не спираш да изпитваш болка.
— Аманда?
Гласът като че долетя много отдалече. Тя се напъна да го чуе. Поне главата не я болеше вече.
— Аманда!
Сега вече гласът бе рязък. Момичето се насили да отвори очи. Видя господин Джоунс, учителя по история.
— Аманда, зададох ти въпрос. Какви са трите основни причини за избухването на Гражданската война в Америка?
Беше прочела този урок, знаеше, че го бе сторила, ала мозъкът й отказваше да й услужи.
— Да не се налагат данъци, след като народът няма представители в парламента?
Господин Джоунс я погледна недоволно.
— Това важи за Американската революция, Аманда. Някой друг? Бритни?
Аманда не чу отговора на Бритни. Постепенно осъзнаваше случилото се.
Учител по история на Трейси беше госпожа Галвин. Господин Джоунс… беше нейният учител по история. Учителят на Аманда. И тъкмо така я бе нарекъл току-що. Аманда.
Погледна дясната си ръка. Ето го — малкото пръстенче със сапфир, което родителите й подариха за последния й рожден ден. А на китката й стоеше часовникът марка „Суоч“. А ноктите й не бяха изгризани — бяха лакирани в розово и грижливо оформени. Аманда остана втренчена в тях като че доста време.
— Аманда? — отново се обърна към нея господин Джоунс. Сега обаче бе по-скоро загрижен, отколкото ядосан. — Добре ли си?
— Да… — Спомни си. Емили седеше на един стол. Серена. Нещо, свързано с числа. — Не! Не се чувствам много добре. По-добре да отида при училищната медицинска сестра.
От кочана на бюрото си господин Джоунс скъса едно талонче с разрешение за излизане в коридора и Аманда го грабна и изтича извън стаята. Зад гърба си дочу шумоленето на класа. Сигурно си мислеха, че ще повърне. Ала за пръв път Аманда не се интересуваше какво щяха да си помислят другите за нея.
Затича нагоре по стъпалата и размаха листчето с позволението пред очите на минаващия наблизо отговорник. Сетне се завтече по коридора и нахълта в класната стая на учениците с дарба.
Мадам беше сама вътре, крачеше неспокойно. Когато чу как Аманда нахлува, тя се извърна с очаквателно изражение на лицето. Щом обаче видя момичето, се разочарова.
— Да? Мога ли да ти помогна?
— Емили е в беда! Трябва да дойдете с мен!
Учителката ахна:
— А ти коя си?
Думите й се объркаха.
— Бях Трейси. Трейси Девън. Емили е долу в мазето със Серена и…
Мадам не я остави да довърши. Сграбчи я за ръката.
— Заведи ме при нея!
Аманда бързо я поведе надолу по стълбището. Когато стигнаха в мазето, чуха гласа на Серена.
— Числата, Емили! Числата! Аз управлявам ума ти, трябва да ми ги кажеш. Кои са числата?
После се чу гласът на Емили, не така силен, но отчетлив.
— Четири… осемнайсет…
— Да, да, продължавай, трябват ми всичките седем числа.
— Двайсет и четири…
Мадам вече бе застанала пред Аманда и първа влезе в склада. Аманда бе току зад нея.
— Госпожице Ханкок! Какво правите?