Далеч от очите, далеч от ума

— Къде е Серена? — Джена попита мадам.

— Доколкото знам, обадила се е, за да каже, че е болна — отвърна учителката.

Мадам всъщност изглеждаше малко притеснена, което се стори странно на Джена. Опита се да разбере какво си мисли преподавателката, ала както винаги не успя да долови нищо.

— Сериозно ли е болна? — отново попита Джена.

— Не, просто е хванала настинка. Поне това ми съобщи директор Джаксън. — Звънецът би и мадам се разтревожи още повече. — Къде е Емили?

Никой не знаеше. Мадам се намръщи.

— Сигурно се размотава в тоалетната — предположи Аманда. — Нали знаете как се отнася. Искате ли да ида и да я доведа?

— Не, няма проблем — отказа учителката. — Уверена съм, че Емили ще се появи след минутка. Сега, искам да използваме времето днес, за да споделим някои лични преживявания. Обикновено говорим за това как сме се опитали да потиснем дарбите си. Знам, че това невинаги е възможно и че навярно има моменти, когато е подходящо да ги ползваме. Затова този път ми разкажете случки от тази седмица, когато сте употребили дарбата си за нещо добро. Кой иска да е пръв?

Както винаги нито една ръка не бе вдигната.

Мадам въздъхна.

— Добре, аз ще посоча кой да говори пръв. Мартин?

Момчето изглеждаше уплашено.

— Не съм направил нищо!

— Нямам намерение да те наказвам, Мартин. Само искам да разбера дали тази седмица си ползвал дарбата си за нещо, което те е накарало да се почувстваш добре.

Мартин намуси малкото си лице като на плъх, сякаш мислеше много усилено.

— О, да… в понеделник бях в супермаркета с майка ми. И видях една жена с малко дете — може би е било на около пет — и то събори нещо от един тезгях. И майка му го шамароса!

— О, боже — измърмори мадам. — Не одобрявам физическия начин за наказване на децата. Ала какво е можело да сториш ти, Мартин? Направи ли нещо на жената?

— Ритнах я.

— Мартин!

— Ами детето беше прекалено малко, че да я ритне само. Затова го направих вместо него.

Мадам поклати глава.

— Мартин, как дори ти хрумна, че това е бил правилният начин да постъпиш?

— Защото го направих за детето, не за себе си! Жената не пострада лошо, просто се хлъзна по пътеката и, изглежда, много се засрами. Трябваше да видите лицето на момчето. То наистина много се зарадва и аз се почувствах добре.

— Е как ти се размина? — пожела да узнае Чарлс.

Мартин засия.

— Движех се наистина бързо, докато никой не ме гледаше. И кой можеше да предположи, че някой като мен може да ритне друг човек толкова отдалече?

Мадам поклати глава.

— Съжалявам, Мартин, но не мисля, че това е много хубав пример за добро дело. Кой има по-хубава случка?

Сара вдигна ръка и мадам й кимна.

— Видях една жена, която се канеше да пресече улицата. Ненадейно иззад ъгъла се появи кола, движеща се наистина бързо, а шофьорът говореше по мобилния си телефон и не гледаше пътя. Можеше да я блъсне, ако не го бях накарала да натисне спирачките. — Сара умоляващо погледна учителката. — Знам, че не бива да се намесвам, мадам, но не можех да оставя горката жена да пострада или дори да загине!