Далеч от очите, далеч от ума

— Ало?

— Може ли да говоря с Емили, моля?

— Емили е на училище! Кой се обажда?

— Ъ-ъ, явно съм сгрешила номера.

Джена подхвърли телефона на собственичката му и изтича обратно при Аманда.

— Не си е у дома и трябваше сама да се досетя. Сигурно е някъде наблизо, щом улавям съобщенията й.

— Мислиш, че е някъде в тази сграда?

Образите на Емили и Серена идваха все по-бързо и по-бързо. И бяха тъмни.

— Нека започнем от мазето.

Звънецът би, за да оповести началото на следващия час. Двете момичета се отправиха към стълбището, когато един отговорник им препречи пътя.

— Къде са разрешенията ви за излизане?

Джена нямаше търпение за такива глупости.

— Махни се от пътя ни.

Момчето я стисна с едната си ръка, а с другата — Аманда.

— Добре, и двете отивате при директора.

Джена опита да се освободи, ала този беше здравеняк и бе силен. Тя се извърна към Аманда.

— Направи нещо!

Аманда разбра какво й намекна и след секунда отговорникът вече стоеше с една празна ръка.

— Какво, да му се не види…?

Джена се бе надявала, че шокът от изчезването на Аманда ще го накара да разхлаби хватката си, ала той всъщност я затегна. Тя обаче едва усети това, защото главата я болеше. Емили много силно се опитваше да се свърже с нея и Джена осъзна, че нещо се беше объркало ужасно.

Ала момичето не владееше силата на Мартин, или способността на Чарлс да движи предмети, или дарбата на Трейси да става невидима. Не беше като Сара, която можеше да принуди това момче да я пусне. Всичко, с което разполагаше, бе усещането, че Емили се нуждае от помощ.

Налагаше се да разчита, че Аманда ще успее да й помогне. Или Трейси. Или който и да се намираше в онова невидимо тяло.