Кралица на кошмара

Тя свива рамене.

– Горе-долу.

– Тоест не си заслужаваше да разбиеш сърцето на Томас, а? – изплювам аз.

Не знам защо се чувствам толкова предаден. Част от мен мислеше, че срещата с Дерек е просто прикритие и че няма да отиде наистина. Сега съм ядосан, искам просто да казва каквото има да казва, да ме пита дали ще останем приятели, за да ѝ кажа „не“, и да се маха от къщата ми.

– Дерек не е чак толкова лош – казва тя. Не мога да повярвам. – Но не е той причината. За нищо от това.

На половината път да я замеря със следващата си обида, устата ми се затваря. Тя ме гледа равнодушно, а извинението в погледа ѝ не е само за Томас. Кармел не е тук, за да обясни. Не е дошла да ме пита дали можем пак да сме приятели. Дошла е, за да ми каже, че вече не сме.

– Майка ми беше права – промърморвам. Късат с мен.

– Какво?

– Нищо. Какво става, Кармел?

Тя се помества нервно. Имала е нещо подготвено, някаква голяма реч, но сега, когато е тук, нещо не ѝ се получава. Фразите „аз никога“ и „просто“ падат от устата ѝ и аз се облягам на шкафа. Ще има няколко фалстарта, преди да си подреди думите. Чест ѝ прави, че не ми прави жални физиономии и не задава подвеждащи въпроси, които да ѝ дадат за какво да се хване. Кармел винаги е била по-корава, отколкото съм я мислел, но точно затова ми е необяснимо случващото се. Най-после тя ме поглежда право в очите.

– Няма как да го кажа, без да прозвучи егоистично – казва тя. – Аз съм егоист. И съм приела това.

– Добре – казвам.

– Радвам се, че познавам теб и Томас. И като изключим всички убийства – прави гримаса, – не съжалявам за нищо от случилото се.

Мълча си и чакам голямото „но“. А то идва.

– Но в крайна сметка мисля, че не искам да го правя повече. Имам цял един живот, планове и цели пред мен и неща, които не се връзват с всичката тази смърт и мъртъвци. Мислех, че мога и двете. Че мога да имам и двете. Но не е така. Затова избирам другото.

Брадичката ѝ е повдигната, готова е за битка, очаква да я атакувам. Но странното е, че аз не искам. Кармел не е обвързана с това по начина, по който аз съм, или дори Томас е. Никой не я е отглеждал да бъде вещица, никой не е смесвал кръвта ѝ със стомана преди кой знае колко стотици години. Тя има право на избор. И въпреки приятелството ми с Томас не мога да ѝ се сърдя за това.

– Знам, че е много лош момент – казва тя. – Покрай всичко, което се случва с Анна.

– Няма проблем – казвам. – И не е егоистично. Тоест егоистично е, но… е ок. Това, което не е правилно, е да хвърляш Дерек в лицето на Томас по този начин.

Тя клати виновно глава.

– Това беше единственото нещо, което ми хрумна, за да го накарам да се откаже от мен.

– Това беше много грубо, Кармел. Хлапето те обича. Знаеш го, нали? Ако говориш с него, той би…

– Се отказал? – тя се усмихва. – Не бих могла да го поискам от него.

– Защо не?

– Защото и аз го обичам.

Тя прехапва устна и се обръща. Скръстила е ръце толкова здраво, че почти се е прегърнала. Независимо как изглеждаше оня ден пред училище, решението на Кармел не е било лесно. Все още има колебания. Виждам как се въртят в главата ѝ. Иска ѝ се да попита дали не прави грешка, дали ще съжалява, но я е страх от отговора ми.