Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— Кажи им, че полицията и училищната администрация ще се заинтересуват много повече от двама ученици, които карат по-малките да крадат заради тях и после ги принуждават да им дават джобните си, отколкото от едно дете, принудено против волята си да открадне диск. Кажи им, че ако пак те докоснат, ще се обадиш в полицията и че си записал всичко и ако нещо ти се случи, каквото и да е — ако се върнеш с насинено око или нещо подобно, приятелите ти автоматично ще го изпратят на училищните власти и полицията.
— Но… Не мога — каза Пол.
— Тогава ще им даваш джобните си, докато завършиш училище и вечно ще се страхуваш от тях.
Пол се замисли.
— Защо просто да не кажа на полицията?
— Можеш, ако искаш.
— Първо ще опитам по твоя начин — реши Пол и се усмихна. Не беше широка усмивка, но пък бе първата от три седмици насам.
Пол Синх обясни на Дик Фартинг как и защо няма да му плаща повече и си тръгна, докато Дик просто стоеше безмълвен, като свиваше и отпускаше юмруци. На следващия ден още пет единадесетгодишни момчета отидоха при него на игрището и му казаха, че си искат парите — всички, които са му дали предишния месец, или ще отидат в полицията. Така че сега Дик беше безкрайно нещастен младеж.
Мо каза:
— Той беше, сигурна съм. Той го започна. Ако не беше той, никога нямаше да се сетят сами. Трябва да му дадем урок и после всички ще се държат добре.
— Кой? — попита Дик.
— Онзи, който вечно чете. Оня от библиотеката — Мик Оуенс. Той е.
Дик бавно кимна. После попита:
— Кой точно е той?
— Ще ти го покажа — успокои го Мо.
Ник беше свикнал да не му обръщат внимание, да живее в сенките. Когато обикновено погледите се плъзгат по теб, без очите да те забелязват, безпогрешно разпознаваш, ако някой те види, ако те държи под око и се интересува от теб. Когато едва се мяркаш в съзнанието на хората, а те сочат или те следват… това привлича вниманието ти.
Двамата последваха Ник извън училище и по пътя, покрай вестникарската будка на ъгъла и през железопътния надлез. Той не бързаше, искаше да е сигурен, че двамата го следят — едрото момче и русото момиче с изострено лице. Внимаваше да не го изпуснат. После влезе в малкия църковен двор в края на пътя, миниатюрното гробище зад местната църква, и ги изчака зад гроба на Родерик Персън и жена му Амабела, както и на втората му жена Портуния („Спят, докато отново не се пробудят.“).
— Ти си онова хлапе — изрече момичешки глас. — Мик Оуенс. Сериозно си загазил, Мик Оуенс!
— Всъщност се казвам Ник — каза Ник и ги погледна. — С „Н“. А вие сте Джекил и Хайд.
— Ти беше — каза момчето. — Ти подучи седмокласниците.
— Ще те научим ние тебе! — Дик Фартинг се усмихна зло.
— Обичам да се уча — отвърна Ник. — Ако и вие обръщахте внимание на ученето, нямаше да се налага да изнудвате по-малките за джобни пари.
— Мъртъв си, Оуенс! — смръщи вежди Дик.
Ник поклати глава и посочи наоколо.
— Аз не съм, но те са.
— Кои? — попита Мо.
— Хората тук — отговори Ник. — Доведох ви, за да ви дам възможност за избор…
— Не си ни довел ти! — отсече Дик.
— Но вие сте тук, нали? — кротко продължи Ник. — Аз исках да дойдете тук, затова тръгнах насам и вие ме последвахте. Значи аз съм ви довел.
Мо се огледа нервно наоколо.
— Приятели ли имаш тук? — попита тя.
— Страхувам се, че не ме разбирате — каза Ник. — Трябва да престанете. Стига сте се държали така, сякаш другите хора не са важни. Спрете да наранявате хората!
Мо се усмихна злобно.
— За бога, удари го — нареди тя на Дик.
— Дадох ви шанс — каза Ник.
Дик замахна, но Ник вече го нямаше на мястото, към което полетя юмрукът и ръката на едрото момче се заби в надгробната плоча.
— Къде отиде? — огледа се объркано Мо. Дик ругаеше и тръскаше ръката си. Тя се вгледа подозрително в сенките на гробището. — Беше тук! И ти го видя, нали?
На Дик му липсваше въображение и сега не бе моментът да започне да мисли.
— Може би е избягал.
— Не се затича… — каза колебливо Мо. — Просто изведнъж изчезна… — Мо имаше въображение. Намираха се в призрачно гробище по здрач и косата й започна да настръхва. — Нещо никак, никак не е наред… — проточи тя. — После с наченки на паника извиси глас: — Да се махаме оттук!
— Ще го намеря — закани се Дик Фартинг — и ще го смажа от бой.