Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Най-накрая Сайлъс каза:
— Знаеш, че си различен, че си жив. Знаеш, че те прибрахме — всъщност, те те прибраха — и аз се съгласих да съм твой наставник.
Ник мълчеше.
Сайлъс продължи с кадифения си глас:
— Ти имаше родители и по-голяма сестра. Те бяха убити. Мисля, че и ти трябваше да бъдеш убит и това не стана благодарение на късмета ти и намесата на Оуенсови.
— И на твоята — вметна Ник, който бе слушал много разкази за онази нощ от различни хора, някои от които дори са присъствали там. За гробището това бе важна нощ.
Сайлъс каза:
— Човекът, който уби семейството ти, все още те търси и все още иска да те убие.
— И какво от това? — сви рамене Ник. — Просто смърт. Така де, повечето ми най-добри приятели са мъртви.
— Да — Сайлъс се поколеба, — така е. Повечето от тях са приключили работата си с този свят, но ти не си. Ти си жив, Ник. Това означава, че имаш безкрайни възможности — можеш да правиш всичко, да мечтаеш за всичко. Ако искаш да промениш света, той ще се промени. Имаш възможности. Умреш ли, тях вече няма да ги има. Край. Свършил си каквото си свършил, приключил си с мечтите си, написал си името си. Може да те погребат тук, дори може и да се върнеш и да бродиш тук, но с твоите възможности ще е свършено.
Ник се замисли. Звучеше почти вярно, въпреки че се сещаше за изключения — родителите му например го бяха осиновили. Но мъртвите и живите са различни и той знаеше това, въпреки че симпатиите му клоняха към мъртвите.
— Ами ти? — обърна се Ник към Сайлъс.
— Какво аз?
— Е, ти не си жив. Но се разхождаш извън гробището и вършиш разни неща.
— Аз — каза Сайлъс — съм точно това, което съм, и нищо повече. Както каза, аз не съм жив. Но ако с мен се свърши, аз просто ще престана да съществувам. Ние, тези като мен, или сме, или не сме, ако ме разбираш.
— Не съвсем.
Сайлъс въздъхна. Дъждът бе спрял и облачният сумрак се превърна в истински здрач.
— Ник — каза той, — има много причини, поради които е важно да си в безопасност.
Ник попита:
— А сигурен ли си, че човекът, който е убил семейството ми и иска да убие и мен, все още е навън? — от известно време мислеше за това и знаеше какво иска да направи.
— Да. Още е там.
— Тогава — Ник изрече немислимото — искам да тръгна на училище.
Сайлъс не можеше да се развълнува. Светът можеше да свърши, но на него и окото му нямаше да мигне. Но сега отвори уста, смръщи вежди и каза само:
— Какво?
— Научих много неща в това гробище — обясни Ник. — Мога да се Сливам и да Витая, мога да отворя таласъмска порта, познавам съзвездията. Но отвън има друг свят, с море и острови, корабокрушения и прасета. Искам да кажа, пълен е с неща, за които не знам. Учителите тук ме научиха на много, но искам да знам още, щом ще трябва да оцелявам навън някой ден.
Сайлъс не изглеждаше впечатлен.
— И дума да не става. Тук си в безопасност. Как да те опазим навън? Там може да ти се случи всичко.
— Да — съгласи се Ник. — Това са възможностите, за който говореше. — Замълча и после проговори тихо: — Някой е убил майка ми, баща ми и сестра ми.
— Да, някой го направи.
— Човек ли?
— Човек.
— Което означава — каза Ник, — че не задаваш правилния въпрос.
Сайлъс повдигна вежда.
— Как така?
— Ами — продължи Ник, — ако изляза във външния свят, въпросът не е „кой ще ме опази от него“?
— Не е ли?
— Не. Въпросът е „кой ще го опази от мен?“
Клонките драскаха по високите прозорци, сякаш искаха някой да ги пусне вътре. Сайлъс изтръска въображаема прашинка от ръкава си с остри като бръснач нокти и каза:
— Трябва да ти намерим училище.
Никой не забелязваше момчето, поне не в началото. Никой дори не забелязваше, че не го забелязва. То седеше на средната редица в класната стая, не говореше много, освен ако не го попитат, а дори и тогава отговорите му бяха кратки, безцветни и бързо се забравяха — той сякаш изчезваше от мислите и спомените.
— Мислиш ли, че семейството му е набожно? — попита господин Кирби в учителската стая, докато проверяваше домашни работи.
— Чие семейство? — попита госпожа Маккинън.
— На Оуен от осми „бе“ — отговори господин Кирби.
— Високото пъпчиво момче?
— По-скоро ми се струва, че е среден на ръст.