Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Такъри Поринджър починал страшно ядосан, стиснал в ръка своя „Робинзон Крузо“, заедно с една сребърна монета от шест пенса и дрехите на гърба си. Книгата била единственото му притежание и майка му настояла да го погребат с нея. Смъртта не бе смекчила нрава на Такъри и сега той крещеше:
— Знам, че си някъде тук! Излез и понеси наказанието си, крадец такъв!
Ник затвори книгата.
— Не съм крадец, Такъри. Взех книгата само назаем. Обещавам, че ще ти я върна, щом я прочета.
Такъри погледна нагоре и забеляза Ник зад статуята на Озирис.
— Казах ти да не я пипаш!
Ник въздъхна:
— Но тук има толкова малко книги. Сега съм на най-интересното място. Той намира отпечатък от крак — значи на острова има още някого.
— Книгата е моя! — упорстваше Такъри. — Върни ми я!
Ник беше готов да спори или просто да се пазари, но видя обиденото изражение на Такъри и се предаде. Спусна се по арката, скочи на земята и подаде книгата.
— Дръж!
Такъри издърпа грубо книгата и го изгледа кръвнишки.
— Мога да ти почета — предложи Ник. — Наистина.
— Върви си троши дебелата глава! — отговори му по-голямото момче и замахна. Удари го по ухото, но изражението на Поринджър показваше, че болката в юмрука му едва ли е по-слаба, отколкото тази в пламналото ухо на Ник.
Такъри затича надолу по пътеката. Ник го гледаше как се отдалечава. Ухото го болеше, а очите му пареха. После тръгна под дъжда по хлъзгавата алея, покрита с бръшлян. Подхлъзна се, падна, скъса дънките и ожули коляно си.
Покрай стената имаше върбова горичка и Ник едва не се блъсна в госпожица Юфемия Хорсфол и Том Сандс, които излизаха заедно от много години. Том бе погребан толкова отдавна, че от надгробния му камък бе останал само обрулен къс. Живял бе по време на Стогодишната война с Франция, докато госпожица Юфемия (1861–1883, „Спи тя, ала, уви, при ангелите спи.“) бе погребана през Викторианската епоха, след като гробището бе разширено и за около 50 години се бе превърнало в успешно търговско предприятие. Затова тя разполагаше с цяла гробница зад черна порта на Алеята на върбите. Но двойката явно нямаше проблеми с разликата в историческите епохи.
— Не бързай толкова, млади Ник — провикна се Том, — ще се нараниш.
— Вече се е наранил — отбеляза госпожица Юфемия. — Божичко, Ник, без съмнение майка ти ще има да каже доста неща по въпроса. Никак няма да ни е лесно да зашием тези панталони.
— Ох, съжалявам! — отвърна Ник.
— А и наставникът ти те търсеше — добави Том.
— Все още е ден — вдигна поглед към сивото небе Ник.
— Станал е овреме — отговори Том. Ник знаеше, че тази дума означава „рано“. — Каза, ако те видим, да ти предадем, че те вика.
Ник кимна.
— В храстите зад Литълджонови има зрели лешници — прошепна Том с усмивка, сякаш искаше да смекчи новината.
Ник благодари, втурна се под дъжда по лъкатушещата пътека по склоновете на гробището и не се спря, докато не стигна стария параклис.
Вратата беше отворена. Сайлъс, който не беше почитател нито на дъжда, нито на дневната светлина, седеше в сенките.
— Чух, че си ме търсил — рече Ник.
— Да — потвърди Сайлъс. — Май си скъсал панталоните си.
— Тичах — обясни Ник. — Малко се посбих с Такъри Поринджър. Исках да прочета „Робинзон Крузо“. Това е книга за един човек на кораб — това е нещо, което върви по море, което е вода като огромна локва — и как корабът се разбива на остров, което е място в морето, където можеш да стоиш и…
Сайлъс го прекъсна:
— Минаха единадесет години, Ник. От единадесет години си с нас.
— Да — отвърна Ник. — Сигурно е така.
Сайлъс сведе поглед към питомника си. Момчето беше слабо, мишата му коса бе леко потъмняла с възрастта.
В стария параклис всичко тънеше в сенки.
— Мисля — започна наставникът му, — че е време да поговорим откъде си дошъл.
Ник пое дълбоко въздух и каза възможно най-небрежно, макар сърцето му да препускаше в гърдите:
— Може да не е сега, ако не искаш…
Тишина. Чуваше се само шуртенето на дъжда и водата от улуците. Тишина, която продължи толкова дълго, че Ник си помисли, че повече няма да издържи.