Книга за гробището

Ник чу вика, ужасен крясък, и усети задоволството от добре свършената работа.

Стоеше на улицата пред дома на Дик Фартинг, а лицето му бе влажно от гъстата нощна мъгла. Беше развеселен и изтощен — едва бе удържал под контрол Съноброденето си, осъзнавайки твърде добре, че в съня няма нищо друго, освен тях двамата с Дик и че момчето се изплаши от най-обикновен шум.

Ник беше доволен. Дик щеше доста да се поколебае, преди пак да тормози по-малките.

А сега?

Ник пъхна ръце в джобовете си и тръгна, без да е сигурен накъде. Можеше да напусне училището, мислеше си той, както напусна гробището. Ще отиде някъде, където никой не го познава, ще седи по цял ден в библиотеката, ще чете книги и ще слуша как дишат хората. Чудеше се дали още има безлюдни острови, като онзи, на който се озовал Робинзон Крузо. Можеше да отиде да живее на някой от тях.

Ник не вдигна поглед. Ако го беше направил, щеше да види две воднисти сини очи да го наблюдават много внимателно от един прозорец.

Той стъпи на тъмна алея, където се чувстваше много по-удобно.

— Значи бягаш, а? — произнесе момичешки глас.

Ник не отвърна.

— Това е разликата между живите и мъртвите, нали? — продължи гласът. Говореше Лиза Хемпсток, въпреки че вещицата не се виждаше никъде. — Мъртвите не те разочароват. Изживели са живота си, сторили са каквото са сторили. Ние не се променяме. Живите непрекъснато те разочароват, нали така? Срещаш момче, което е храбро и благородно, но той пораства и бяга.

— Не е честно! — възропта Ник.

— Никой Оуенс, когото аз познавах, нямаше да избяга от гробището, без дори да каже довиждане на тези, които го обичат. Ще разбиеш сърцето на госпожа Оуенс.

Ник не бе помислил за това.

— Скарах се със Сайлъс.

— И какво?

— Искаше да се върна в гробището. Да спра да ходя на училище. Мисли, че е твърде опасно.

— Защо? С твоя талант и моите магии почти няма да те забележат.

— Забърках се в нещо. Едни деца тормозеха други. Исках да престанат и привлякох вниманието върху себе си…

Лиза вече се виждаше — мъглива фигура в алеята редом с Ник.

— Той е някъде тук и иска да умреш — каза тя. — Така, както е убил семейството ти. Ние в гробището искаме да останеш жив. Искаме да ни изненадваш и разочароваш, да ни впечатляваш и удивяваш. Върни се у дома, Ник.

— Мисля… казах някои неща на Сайлъс… Той ще е бесен.

— Ако не му пукаше за теб, нямаше да се разсърди — простичко отвърна тя.

Земята бе хлъзгава от падналите есенни листа, а мъглата размиваше всички очертания. Нищо не беше така ясно, както си го мислеше преди няколко минути.

— Направих Сънобродене — каза Ник.

— И как мина?

— Добре. Не беше лошо.

— Трябва да кажеш на господин Пениуърт. Той ще се зарадва.

— Права си. Трябва.

Ник стигна до края на алеята, но вместо да завие надясно, както възнамеряваше, и да тръгне по белия свят, той зави наляво, по Хай Стрийт, която щеше да го отведе пак до Дънстън Роуд и гробището на хълма.