Книга за гробището

Бяха около стотина на брой, без изключение в строги черни костюми. И облеклото май беше единствено общо между тях. Всичко останало беше различно. Косите им бяха бели или тъмни, руси, червени или бяха плешиви. Лицата им бяха приятелски или враждебни, любезни или навъсени, открити или потайни, груби или деликатни. Повечето бяха с бяла кожа, но имаше и с черна, и с кафява. Бяха европейци, африканци, индийци, китайци, южноамериканци, филипинци, американци. Всички говореха на английски, когато разговаряха помежду си или със сервитьорите, но акцентите им бяха най-разнообразни. Идваха от целия свят.

Мъжете в черни костюми седяха около масите, а един от тях се бе изправил на подиума — едър, добродушен човек в костюм като за сватба — и изреждаше Извършените Добри Дела. Деца от бедни райони бяха заведени на екзотични ваканции. Бе купен автобус, за да кара хората на екскурзии.

Някойси Джак седеше на централната маса в първия ред до елегантен мъж с посребрени коси. Чакаха да им сервират кафето.

— Времето минава — каза среброкосият мъж, — а никой от нас не се подмладява.

Някойси Джак започна:

— Мислех си за онази работа в Сан Франциско преди години…

— Приключи неуспешно, но вече няма какво да се направи по въпроса. Ти се провали, Джак. Трябваше да се погрижиш за всички, включително за бебето. Особено за бебето. „Почти“ се брои само когато става въпрос за конски подкови и ръчни гранати.

Един сервитьор с бяло сако наля кафе на всички на масата — дребен мъж с тънки черни мустачки, висок рус мъж, който приличаше на филмова звезда или модел, и тъмнокож мъж с огромна глава, който гледаше като побеснял бик. Те не слушаха разговора на Джак и среброкосия, а се бяха съсредоточили върху говорителя, дори от време на време ръкопляскаха. Среброкосият сипа няколко пълни лъжички захар в кафето си и го разбърка.