Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
Госпожа Маккинън сви рамене.
— И какво за него?
— Всичко си записва — продължи господин Кирби. — Има чудесен почерк, направо калиграфски.
— И защо смятате, че е набожен?
— Казва, че нямат компютър.
— Е, и?
— Няма и телефон.
— Не виждам защо това да прави хората набожни — каза госпожа Маккинън, която плетеше на една игла, откакто забраниха пушенето в учителската стая. В момента майстореше бебешко одеялце, което не беше за никого.
Господин Кирби сви рамене:
— Той е умно момче. Просто не знае някои неща. А по история разказва измислени подробности, които ги няма в учебниците…
— Какви подробности?
Господин Кирби прегледа работата на Ник и я остави върху купчината. След като пред него нямаше нищо, което да му напомня за какво говори, темата веднага му се стори мъглява и неважна.
— Разни неща — отвърна разсеяно той и забрави за това.
Точно както забрави да впише името на Ник в дневника.
Точно както името на Ник не можеше да се открие в документите на училището.
Момчето беше образцов ученик, незабележим и бързо забравян. Прекарваше повечето си свободно време в дъното на кабинета по английски, където имаше рафтове със стари книги, и в училищната библиотека — голяма стая, пълна с книги и стари фотьойли, където четеше със същото желание, с което други деца се хранеха.
Другите ученици също забравяха за него. Но не и когато седеше пред тях — тогава си го спомняха. Но когато момчето бе далеч от очите им, то бе далеч и от ума им. Не мислеха за него. Нямаше защо. Ако някой помолеше учениците в осми „бе“ да затворят очи и да изброят 25-те момчета и момичета в клас, Оуенс нямаше да е в списъка. Присъствието му бе почти призрачно.
Разбира се, когато го виждаха, беше различно.
Дик Фартинг беше на 12 години, но можеше да мине — и понякога минаваше — за 16-годишен. Той беше момче с крива усмивка и малко въображение. Беше практичен в най-общия смисъл на думата, добър джебчия и понякога побойник, който не държеше другите деца — особено по-дребните от него, да го харесват, стига да правят каквото им каже. Но все пак имаше приятел. Тя се казваше Морийн Куилинг, но всички й викаха Мо. Беше слабо момиче с бледа кожа и светла руса коса, с воднисти сини очи и с остър, любопитен нос. Дик крадеше в магазините, но Мо беше тази, която му казваше какво да краде. Дик можеше да удря, наранява и заплашва, но Мо му казваше кого да заплаши. Двамата заедно бяха, както тя казваше, перфектният отбор.
Седяха в ъгъла на библиотеката и деляха плячката от джобните на седми клас. Осем-девет от единайсетгодишните бяха научени всяка седмица да им дават джобните си.
— Синх още не е кихнал — каза Мо. — Трябва да го намериш.
— Добре — отвърна Дик, — ще си плати.
— Какво сви? Диск ли?
Дик кимна.
— Просто му посочи къде греши — каза Мо, която искаше да звучи като трудните деца от телевизията.
— Лесна работа — отвърна Дик. — Ние сме добър отбор.
— Като Батман и Робин — каза Мо.
— По-скоро като доктор Джекил и мистър Хайд — отбеляза някой, който незабелязан от двамата четеше, седнал в стола до прозореца, а после стана и излезе от стаята.
Пол Синх седеше до прозореца край съблекалните, пъхнал ръце дълбоко в джоба си и потънал в мрачни мисли.
Момчето извади едната си ръка, отвори я, погледна шепата монети, тръсна глава, и пак сключи ръка около монетите.
— Това ли чакат Дик и Мо? — попита някой. Пол стреснато подскочи и монетите издрънчаха по пода.
Другото момче му помогна да ги събере и му ги подаде. Беше по-голям и Пол се сети, че го е виждал и преди, но не беше съвсем сигурен. Погледна го изпитателно и попита:
— Ти с тях ли си? С Дик и Мо?
Другото момче поклати глава.
— Не. Мисля, че са твърде отблъскващи — поколеба се, после каза: — Всъщност, дойдох да те посъветвам нещо.
— Какво?
— Не им давай пари.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Защото не изнудват мен ли?
Момчето го погледна и Пол отмести засрамено поглед.
— Били са те или са те заплашвали, докато не си откраднал диск заради тях. После са ти казали, че ако не им даваш джобните си, ще те издадат. Какво, да не те снимаха, докато крадеше?
Пол кимна.
— Просто откажи — каза момчето. — Не го прави.
— Ще ме убият. Освен това казаха…